Глава шеста – Вечния съд
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
Доктрината за Вечни съд подходящо идва в края на изучаването на Първоначалните учения.
Вътрешно, в тялото на Христос, управлението на тази доктрина е съдене сред вярващите. Това е управление запазено предимно за зрелите Божии синове, но по необходимост е такова, което осигурява реда в Божия дом.
Външно, това е реда на Христовото тяло, осигуряван и показван чрез вечен съд, който представя един праведен стандарт в творението, чрез който Бог може да съди всичко.
Чрез вечния съд, стандартите на Небесното царство са донесени на земята с цел да се покаже алтернативата на ограничените, отклонени и вредни стандарти на народите на човечеството. Вероятно повече от всяко друго страна от живота в Божието царство, вечния съд изисква и облагородява Божиите хора сред хората на земята.
Не е възможно да се съди даден въпрос отделно от съществуването на някакъв стандарт. Понеже стандартите на праведност отдавна липсват и от света и от църквата, правилното изобразяване на Божията природа се е влошило драматично в съвременния свят. Възстановяването на доктрината и на практикуването на вечния съд в тялото на Христос е пророчески белег, че Бог възнамерява да доведе съд, първо в Божия дом.
Когато тялото на Христос е правилно прегрупирано с Божията праведност, тогава Бог неминуемо ще използва съвършен стандарт, за да доведе съда под съд. Трябва да се отбележи, че Божието намерение в прилагането на стандартите на праведност за човечеството е, за да коригира отклонението му от първоначалната му природа и да донесе примиряване. Този процес определя какво може да бъде спасено и какво не е за употреба и трябва да изоставено.
Не съдете, за да не бъдете съдени
Писанието много често цитирано като забрана за това да се съдят другите е в същност предупреждение срещу съда на неквалифицирани съдии и използването на неправедни стандарти:
Не съдете, иначе и вие ще бъдете съдени. Защото по същия начин, по който съдите другите, ще бъдете съдени и вие, и мярката, която използвате, ще бъде използвана и за вас. Защо гледате песъчинката дървена стърготина в окото на брат си, а не обръщате внимание на талпата във вашето око? Как можете да кажете на брат си: „Позволи ми да извадя песъчинката от окото ти“, когато през цялото време има талпа във вашето око? Вие лицемери, първо извадете талпата от вашето око, и тогава ще видите ясно, за да махнете песъчинката от окото на брат си (Матей 7:1-5 NIV).
Този пасаж предупреждава човек, който е самонадеян да съди, срещу това да използва неправедни стандарти. Наред с другите проблеми съществува вероятността, този, който съди да бъде съден от предубеден стандарт.
Неквалифицирания съдия е човек, на който му липсва яснотата, за да съди, обаче настоява да съди другите докато умишлено (или неумишлено) пренебрегва недостатъците, които замъгляват съденето на човека. Накърняващия съдия, на когото му липсва яснота не може използва вечен стандарт.
Съвета е да се оправят тези дефекти, които водят до това човека да използва вредни стандарти, като необходимо условие за да се извършва праведен съд. Това не е повсеместна забрана срещу съденето или дори евентуално съдене за специфичен въпрос. Преди човек да може да съди специфичен въпрос, този човек трябва да е бил подложен на отстраняването на условията, които водят неизбежно до изкривяване на съда. Ако съдията не е толкова квалифициран, тогава процеса на вечния съд е повреден от самото начало и не може да доведе до праведност и мир.
Противно на общото мнение, че Библията ни инструктира да не се съдим един друг, Писанието прави ясно, че съденето в Тялото на Христос е необходимо за правилното му функциониране:
Каква ми е работата да съдя онези, които са извън църквата? Не трябва ли вие да съдите тези, които са вътре? Бог ще съди външните. „Отстранете нечестивия човек отсред себе си“ (1 Коринтяни 5:12-13 NIV).
Павел предупреди Новозаветната Църква срещу това да представят вътрешни спорове пред светските власти:
Ако някой от вас има спор с някого, смеете ли да занесете това пред безбожните за съд, вместо пред светиите? Не знаете ли, че светиите ще съдят света? И ако ще съдите света, не стели компетентни да съдите обикновени случаи? Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? Колко повече нещата от този живот! Затова, ако имате спорове за такива неща, поставяйте за съдии хора, които са незначителни в църквата! Казвам това, за да ви засрамя? (1 Коринтяни 6:1-5а NIV).
Той също прави ясно, че спорове ще се надигнат, но самите вярващи трябва да успокоят тези неща:
Възможно ли е да няма никой сред вас достатъчно мъдър да отсъди спор между вярващи? А вместо това, един брат отива на съд срещу друг – и това е пред невярващи! Самия факт, че имате съдебни процеси сред вас означава, че вече сте напълно поразени. Защо по-скоро не бъдете онеправдани? Защо по-скоро не бъдете измамени? (1 Коринтяни 6:5-7 NIV).
Неизменно, ще се надигат спорове сред Божиите хора, заплашвайки да разрушат добрия ред, който Святия Дух търси за Тялото на Христос. Всичко трябва да се успокои, за да могат вярващите да живеят в мир един с друг, но е ясно, че вярващите не трябва да предават тези неща на съдиите от светските власти.
Докато е неправилно за един вярващ да съди работи, ако той или тя не са квалифицирани, справянето с конфликт вътрешно все пак е необходимо за Тялото на Христос, за да функционира в правилния ред.
Първоначалното учение за Вечния съд е основата за праведното съдене сред вярващите, и то е необходимия принцип за установяване (или възстановяване) на божествения ред в Тялото.
За вечния съд може да се мисли от четири основни понятия: (1) квалифицирания съдия; (2) вечния стандарт; (3) прилагане на стандарта; и (4) определяне на изхода или решението. Този процес е необходим за узряване на Тялото, и това е една критична роля за зрелия вярващ.
Квалифицирания съдия
Ако никой не е квалифициран да съди, тогава стандартите на праведност стават помрачени, тъй като критично важните въпроси са занемарени. При отсъствието на управление на праведни стандарти, всякакво зло може да проникне в редиците на Божиите хора. Младежите са опустошени от такава липса на яснота, и обкръжението, в което никой не е държан отговорен обезсърчава по-старите и по-зрели вярващи. Без наличието на квалифицирани съдии, които да прилагат вечните стандарти, стандартите на праведността са понижени до смътни и несвързани форми. Ако вечните стандарти не се прилагат, тогава хората са неспособни да различат фалшивите стандарти от истинските и, по този начин, не са способни да определят кое е благочестиво и кое е светско.
Квалифицираният съдия маха фалшивите и неточните стандарти и възстановява божествения ред. Отсъствието на праведен стандарт, обаче, е класическата библейска дефиниция за беззаконие – всеки прави каквото му се вижда за добре.[1] Беззаконието и фалшивите стандарти водят до хаос, безредие и разцепление на Тялото на Христос.[2] Докато, вечния съд е точното приложение на вечните стандарти към човешкия конфликт, и това Първоначално учение носи ред когато хаоса в противен случай ще управлява хората.
Вечния съд изкупва конфликта, което би било пълен разкол в светския свят. Сред вярващите, обаче, конфликта може да донесе най-ценните резултати – разкривайки областите, в които има най-голяма нужда от растеж към зрялост и възстановяване на изгубените взаимоотношения.
Докато се надигне конфликта, скритите препятствия на човек към зрялост могат да стоят здраво на място, повлиявайки и мисленето и поведението. Конфликта размества скритите състояния и вади на повърхността неща, които са скрити дълбоко в душата на личността. Правилното справяне със споровете често позволява възможно най-добрия растеж сред вярващите. Обаче, наложително е процеса на съдене стриктно да съблюдава божествения протокол.
Божествен стандарт за съдене
Първия елемент на божествения протокол за праведно съдене е стандарта, който квалифицирания съдия ще приложи – наречен е вечен, божествен, или праведен стандарт. Божието намерение във вечния съд е Неговата природа и характер да бъдат мерилото за човешкото поведение.[3] Това е вечен и, следователно, непременно безпристрастен, непредубеден стандарт. Окато предубедения стандарт се корени в човешките провали на индивида,[4] божествения или вечния стандарт представя важността на Божия характер като мерилото за човешкото поведение.
Стандарта е Бог. Онези, които Святия Дух е събрал в Христос, Сина, са Неговите земни представители:
В миналото Бог е говорил на нашите предци чрез пророците много пъти и по много начини, но в тези последни дни Той ни говори чрез Сина Си, когото постави за наследник на всичко, и чрез когото също направи и вселената. Синът е сиянието на Божията слава и точното представяне на Неговото същество, поддържайки всичко чрез могъщото Си слово (Евреи 1:1-3а NIV).
Всяко съдене извършвано в тялото на Христос трябва да бъде в съгласие с това как Бог ще отсъди въпроса. Освен това, зрелият Божий син е инструмент, чрез който Самия Бог съди въпроса.
Относно разрешаването на конфликти и постановените съдби за това, Исус учи, че „каквото вържете на земята ще бъде вързано в небето, и каквото развържете на земята ще бъде развързано в небето“.[5] Вечния стандарт за съдене изисква човечеството да възприеме както Божиите стандарти така и Неговия характер на практика и формата на постановените съдби. Правейки това, вечния съд е постановен от Божиите представители, в Негова полза, но това изискване също така прави управлението на вечния стандарт да бъде изключителното право на зрелите синове.
Същността на вечния стандарт е по правилната перспектива. Вечния стандарт вижда човешките събития от позицията на безвремието. Временния стандарт е ограничен от време и от произлизащите спешности, определяни от човешките неотложни приоритети. Вечния стандарт е немотивиран от човешките приоритети. Той е стандарт, който е верен на вечните ценности, но ги задълбочава в един временен контекст. Вечните стандарти са в съгласие с развиването на Божиите планове в човешките обстоятелства, гледани от човешка гледна точка.
Освен това, един вечен стандарт може да помогне да се донесат определени аспекти от Божията природа, за да се предотврати голяма загуба за Дома на Вярата. Божията природа включва качества като милост, благодат и прошка; докато силно склонните към съдене човешки стандарти нямат място за такива качества, въпреки че тези качества могат да запазят и в края на краищата да спасят съдения. Целта на всички духовни отсъждания е да се избави и възстанови съдения в неговата или нейната вечна съдба до възможно най-голяма степен.
Примери за силата на вечен стандарт изобилстват в Писанието. Ако младия Савел от Тарс (апостол Павел) беше съден въз основа единствено на неговите действия, човешките стандарти за справедливост и възмездие щяха да изискват лишаване от правото му на живот. Той преследваше последователите на Христос, постоянно нападаше и вкарваше в затвора много от първите вярващи, и дори нареди убиването на Стефан.[6] Обаче, Бог съдеше Павел според един вечен стандарт, който включваше Божия план за живота на Павел. Инструктирайки Ананий, ученик в град Дамаск, да отиде и да посети Павел, Бог разкри Своя план за живота на Павел:
„Господи“, отговори Ананий, „Чувал съм много слухове за този човек и за всичката вреда, която е причинил на Твоите светии в Ерусалим. И е дошъл тука с власт от главните свещеници, за да арестува всеки, който призовава Твоето име“. Но Господ каза на Ананий: „Иди! Този човек е Мой избран инструмент да занесе Моето име пред езичниците и пред царете им и пред народа на Израел. Аз ще му покажа колко много трябва да пострада за Моето име“ (Деяния 9:13-16 NIV).
Ако беше съден по човешки стандарти, Павел щеше да бъде загубен за Божия Дом преди да можеше да бъде изкупен, за да стане една от водещите фигури на ранната Църква.
Петър беше подобно изкупен чрез един вечен стандарт. По време на арестуването и изпитанието на Христос, Петър силно се кълнеше, че не познава Исус; изправен пред възможността да бъде арестуван и да му се случи същото като на Исус, той се отрече от всякакво познаване на Месията.[7]
Но, Исус не беше обезсърчен от отричането на Петър. По-късно, когато Исус възлагаше задачата на Петър, казвайки му „храни овцете Ми“, Христос погледна отвъд момента на слабостта на Петър към сигурността на неговия призив.[8] Бог разкри на Исус, че Той беше избрал Петър да представя истината за Христос, първо на юдейския народ и след това и на езичниците.[9]
Вечния стандарт произлиза от гледната точка на Божия трон и допуска въвеждането на характеристики на Бог, които са непостижими за човешките стандарти на съдене. Съдейки от една вечна гледна точка, човек вижда какво знае Бог за човека, ситуацията или за бъдещето и тогава може да отсъди въпроса по начин съвместим с Божиите развиващи се цели.
Господ каза на Самуил: „Не гледай на външността му нито на високия му ръст, защото съм го отхвърлил. Господ не гледа на нещата, на които гледат хората. Хората гледат на външния изглед, а Господ гледа на сърцето“ (1 Царе 16:7 NIV).
Нормалните човешки отсъждания са ограничени до начина, по който изглеждат нещата и до фактите обграждащи случващите се събития.
Защото Божието слово е живо и действащо. По-остро от всеки двуостър меч, то прониква дори до разделяне на душата и духа, ставите и костния мозък; отсъжда мислите и отношенията на сърцето. Нищо в цялото творение на е скрито от Божиите очи. Всичко е разкрито и голо пред очите на Този, пред когото трябва да отговаряме (Евреи 4:12-13 NIV).
А, Бог съди сърцето.
Съденето от вечна гледна точка носи Божието Царство по-пълно на земята. В контраст, неправедното съдене отхвърля вечната ценност като маловажна, понеже не е способно да разбере или да оцени ценността на вечното.
Исус предупреди учениците Си за предаване на неща, които могат да имат голяма вечна стойност, на неправеден съд, който няма представа за вечното: „Не давайте на кучетата това, което е свято; не хвърляйте бисерите си на свинете. Ако го направите, те могат да ги стъпчат под краката си, и да се обърнат и да ви разкъсат“.[10] Съдът не може да бъде поставен в ръцете на някой неекипиран да прилага вечния стандарт, понеже това съдене вероятно е да се отхвърлят хора и неща от голяма вечна стойност чрез временни и линейни отсъждания.
Прилагане на вечния стандарт
Има точен формат за прилагането на праведния съд. Той започва с определяне на властта да се отсъжда въпроса. Относно стандартите за вечен съд, Писанието предупреждава вярващия да не съди невярващия според божествените стандарти.
Защото Бог не е изпратил Сина Си в света, за да съди света, а да го спаси чрез Него. Който вярва в Него не е осъден, а който не вярва вече стои осъден, защото не е повярвал в името на единствения Божий Син. Това е присъдата: Светлината дойде в света, но хората обикнаха тъмнината вместо светлината, защото делата им бяха зли. Всеки, който върши зло мрази светлината, и не отива към светлината, защото се страхува, че делата му ще се разкрият. Но който живее според истината идва в светлината, за да може да бъде ясно видяно, че това, което е извършил е било извършено чрез Бог (Йоан 3:17-21 NIV).
Това ограничава сферата на съда, над която вярващия може да упражнява божествена власт до Божия Дом. Дори когато вярващия е поканен да отсъжда въпроси сред невярващи, този човек трябва да се въздържа от това да прилага божествените стандарти, тъй като юрисдикцията на праведните не се простира да включва неправедните.[11] Неправедните вече са осъдени, и, следователно, осъждението, което установява вина вместо изкупление е ненужно.
Вярващ, който е поставен в позицията да съди извън Божия Дом не е свободен да използва божествени стандарти като основа за съденето. Вместо това, той или тя са ограничени до приложимите правила установени от управляващата власт.
Например, вярващ, който е част от съдебната система трябва да съди нещата въз основа на подходящите светски закони и му е забранено да въвежда божествени стандарти като милост, прошка и примирение, като част от наличните лекове, въпреки че такива стандарти са пропили разрешаването на спорове сред вярващите.
Следователно, първата стъпка в процеса на прилагане на вечния стандарт е точното определяне на това кой има властта да съди по даден въпрос. Дори сред вярващите този, от който се изисква да съди трябва да има достатъчно взаимоотношение с човека или обстоятелството подложено на съдене. Общо взето, въпроси относно целият Божий Дом изискват апостоли за съдии, въпреки че апостолите могат също така да съдят и лични въпроси, обикновено онези, които имат ефекти достигащи по-далеч.[12] Самият въпрос често дава издигането на точния съд.
Следващата процедурна стъпка е точно да се определят истинските факти. Тази стъпка е решаваща и трябва да се предприема без предразсъдъци и предупреждения. Божествения съд не може да се издава, ако основните факти са неточни. Може да е нужно да се потвърдят фактите. Ако обстоятелствата изискват потвърждение, но е трудно да се получи, може да е подходящо да се преустанови процеса докато фактите станат ясни и неопровержими. Ако това, което се твърди е истина, но съда не може да потвърди фактите по времето на твърдението, тогава е сигурно, че поведението ще се повтори, и в това време, съда може да напредне.[13] Тази стъпка може да изисква търпението на зрелия син да остави работата да узрее, за да може съдът правилно да използва правдата на точния вечен стандарт.
Следващата стъпка е да се донесе правилния стандарт, чрез който да се оценят фактите. Това също е решаваща стъпка, която може да бъде предмет на предразсъдък и на покварата на злото. Ако правилния стандарт не се използва, резултатите ще бъдат гибелни.
Исус демонстрира начина и формата на един вечен стандарт, когато беше изкушен в пустинята. Сатана първо изкушаваше Исус като се опитваше да Го убеди да превърне камъните в хляб.[14]
Исус току-що беше завършил 40-дневен пост, и беше много гладен. Изкушението на Сатана беше предназначено да използва отслабналото Му състояние и разяждащия Го глад. След това, Исус отсъди думите на врага като даде точния стандарт, казвайки: „Писано е: ‘Човек няма да живее само с хляб, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста’“.[15] Изваждайки този стандарт, Исус обърна фокуса към духа над душата и не се отклони от Своята позиция на одобрения Син на Татко.
Научавайки бързо как Исус съди за нещата, врагът си помисли да обърка появяващия се изход като даде своя собствена версия на вечния стандарт със следващото изкушение.
Когато Исус беше занесен на върха на храма, врагът подкани Исус да се хвърли долу от най-високата точка на храма, с увещанието: „Писано е: Той ще заповяда на ангелите Си за Тебе и те ще Те вдигнат на ръце, за да не удариш в камък кракът Си“.[16]
Исус поправя Сатана като дава точния стандарт: „Исус му отговори: ‘Също е писано: Да не изпитваш Господа твоя Бог’“.[17]
Въпреки че Сатана цитира точно пророческото Писание за Исус, това не беше точния стандарт.
Исус не се съгласи с неточен стандарт, понеже Той познаваше ума на Господа.
Възможно е онези, които имат власт да отсъждат дадени въпроси, за да донесат неточен стандарт. За да се разграничава между правилния стандарт и неточния, необходимо е да съществува абсолютна симетрия между буквата на Писанието, определяща стандарта и Божия Дух, Който се прилепва точно и разкрива Божието намерение в съденето на въпроса.
Беше лесно за Исус да отклони опита на врага да Го накара да използва неправилен стандарт. В действителност, усилията на врага очевидно бяха манипулативни и замислени да донесат физическата смърт на Исус. В изкушението, намерението не беше да се приеме Исус като Божия Син и да има покорство към Него.
От началото, начина на действие на врага е бил да използва Писанията като оръжие предназначено за разрушение. Сатана възнамеряваше да донесе смърт и унищожение с правилно цитираното Писание. Това ярко контрастира на Божията цел. По този начин, очевидно е явно, че намерението зад предлагания стандарт е в противоречие с Божията природа и Неговото намерение за Исус.
Дори и стандарта за съдене да е библейски основан и може да представя точно цитиране на Писанието, необходимо е да се направи следващата стъпка и да се проучи мотива и вероятно последствието зад стандарта, който е представен. Дори и Писанията да са точно цитирани, резултата става намерението на човека предлагащ стандарта. Ако предвидения резултат на приложението на стандарта е в противоречие с Божията природа, тогава стандарта не е точният.
Обаче, ако има съответствие между стандарта и изкупителната природа на Бог, дори е непосредствените последици да са доста драстични, това вероятно е правилния стандарт.
Например, вечния съд може да изисква изключването на неморален брат от общението на вярващите.[18] В краткосрочен план, този съд може да изглежда като едно нелюбящо решение, но като крайна мярка, това може да е действието изисквано, за да се разкрие нивото на измама, в което може да падне блуждаещият вярващ.
Ако е разбираемо, че този стандарт се прилага като крайна мярка, за да се унищожи съпротивата на бунтовния вярващ срещу истината, в сравнение с изключването от общението, понеже той е станал противен, тогава Бог може да донесе изкупление дори чрез това крайно действие.
Присъдата
Когато е донесен правилния стандарт и е приложен без предразсъдък, тогава резултата ще отрази Божията воля. Един пример за този съд се появява, когато Бог носи осъждение за царуването на Валтасар, племенника на Навуходоносор. Посред празненството, една ръка се появява и пише по стената на двореца. Данаил превежда и тълкува това знамение:
Това е надписа, който е написан: мене, мене, текел, уфарсин. Ето и какво означават тези думи: Мене: Бог е преброил дните на твоето царуване и ги е довел до край. Текел: Ти си претеглен на везните и си намерен недостатъчен. Перес: Царството ти е разделено и е дадено на мидяните и персите (Данаил 5:25-28 NIV).
Царуването на Валтасар беше донесено под внимателното изследване на Божия съд. Везните са метафора за точността на мерките и шаблоните на Божиите съдби и безпристрастното приложение на този стандарт на съд. Бог използва присъда относно царуването на Валтасар; везните бяха небалансирани. Присъдата не беше в полза на Валтасар. Финалния етап на този процес е указа, който оформя Божията воля.
Бог може да е избрал милост, но тъй като нямаше вечна цел в продължаването на царуването на Валтасар, милостта не беше подходящия указ. Царството на Валтасар беше отнето от ръцете му и беше дадено на завоеватели.[19]
Това е един от многото примери на съд, които се появяват в Писанията. През всички примери, процедурите за праведен съд са ясни и различими. Има квалифициран съдия, вечен стандарт, прилагането на стандарта, и указ съвместим с Божията воля за този, който е подсъдим. Доста често целта на самото съдене и съпровождащите го укази е да се даде сблъсък, за да се махнат пречките за Божиите цели. Винаги, целта на вечния съд е да се възстанови божествения ред.
Вечния съд и променящите се сезони
Вечната област е различна от областта на времето. Вечните перспективи напредват във времето чрез постепенни промени. Във времето, тези стъпки са линейни, и се разбират от гледна точка на минало, настояще и бъдеще; но във вечното, края на всяко нещо се знае от началото. Божията непроменима, всезнаеща природа, която е включена в Неговото настоящо знание на всичко – дори нещата, които се случват във времето – е представена като „Алфа и Омега…който е и който бе и който идва“.[20] Бог никога не се променя. Но, по начина, по който неподвижното слънце изглежда, че се движи през дневното небе докато земята се върти, от линейната гледна точка на временния свят, Бог може да изглежда, че се променя.
Времето позволява разкриването на всички детайли както и на процесите, които са залегнали в основата на Божиите цели. Тъй като Бог знае края на всичко и резултата от всеки процес, преди те да започнат във времето, всяко увеличение на разкриване е в съответствие с това, което вече се знае. Неща на небето са предназначени да дойдат на земята и да бъдат видени на земята както са на небето в техните правилни и определени времена.
Невъзможно е да бъдете в хармония с небесните мандати докато търсите сигурност чрез предсказване на бъдещето като удължаване на миналото. Склонността на хората е да се опитват да контролират всички събития, които влияят на живота им. Това създава илюзията за контрол, която идва чрез предвидимостта. Обаче, тенденцията да се запазва контрол над обстоятелствата на човека чрез всякакви средства, по своята същност е в конфликт с Божието намерение да се съдържат вечни събития и да се показва божествения процес във времето. Вечните неща са предназначени да променят траекторията на развиващите се събития към вечните цели, осуетявайки човешката предсказуемост.
Оставайки посветен на това, което изглежда предвидимо въз основа на минали събития, дори в лицето на истинска промяна, ще причини човек директно да се конфронтира с Божиите цели. Религиозните организации и институции, които сеят човешки традиции и култура като форма на контрол върху хората, показва природата на този присъщ конфликт.
Откакто император Константин в началото на 4-ти век сл.Хр. прави църквата официалната религия на римската империя, ударенията на този религиозен модел в следващите две хилядолетия са били напълно да се влее в културата на групите хора и да определи историята на хората чрез религиозни практики и спазвания. За държавната църква, традицията е най-ценната придобивка, тъй като тя е средствата, чрез които националните групи идентифицират себе си културно. Това е довело с течение на времето, до имунитет, който трябва да се промени.
Инертните форми на повечето религиозни групи се съпротивяват дори на съвременните ценности, които предизвикват тежестта на религиозните традиции. Заради традицията, повечето национални религиозни групи са избрали да продължават да настояват да се придържат към насоката на стремежа на националните групи за освобождаването им от религиозните традиции, които са започнали да виждат като товари върху личните решения. Докато тази насока няма нищо общо с вечните процеси и божествените приоритети, тя илюстрира настоящата дилема на религията, която е закрепила своите надежди за господството над групи хора в поглъщането на тяхната култура чрез вливане на религиозни влияния.
Божиите хора трябва да очакват промени докато вечните цели се развиват в контекста на времето. Беше нормално за първите апостоли, както и за хората, да наблюдават непогрешимите промени в тяхното време и да ги отнасят към пророчествата изговорени векове преди това, за да разбират и тълкуват феномена, който наблюдават в момента.
Често се съобщава в Писанието, че хората в Новия завет, дали ще е като индивидуалности или като църковен сбор, са казвали: „Това е, което е казано от пророците“.[21] За да дойдат до това заключение, те трябваше да преценят и да вземат под внимание събитията разкрили се пред очите им в светлината на това, което преди това е било заявено пророчески. Те отсъдиха тези определящи събития на тяхното време, не чрез политическа целесъобразност на социалната ценност в техния момент, но чрез вечните стандарти. Земята е предназначена да съдържа неща предопределени от Бог, за да разрива Неговите намерения, известни преди основаването на света.
Сигурно е, че Божиите вечни цели ще продължават да се разкриват на земята. Във всяка епоха, отговорността на праведните на земята е да отсъждат развиването на събитията в техните дни правилно, чрез вечните стандарти и да препозиционират себе си и начина си на мислене в развиващата се Божия воля в тяхното време. Ако не успеят да направят това, те ще бъдат толкова непросветени колкото и невярващите около тях и ще се спъват в тъмнината на собственото си неверие. Дали вярващите ще се възползват или не от знанието на това разкриване и от икономиките, които подкрепят тези промени, ще зависи от това дали вечния съд или желанието за контрол и предсказуемост са основата за оценяването на събитията. Все още е задължение на тялото на Христос, по настоящем, правилно да определя кога развиващите се събития на земята са тези неща, изговорени в пророческото Писание.
Вечния съд и възстановяването на божествен ред
Преди да може да се случи промяна, настоящия ред трябва да се оцени. Ако нещата са поддържани от традициите или погрешните схващания, и плода от тези заключения са били дълго установени като несъвместими с намерението на Писанието, и неефективността на тези заключения е била очевидна от дълго време, тогава промяната е задължителна. Обаче, в много случаи, системите, които са били развити за управлението на тези заключения и лидерите, чиито позиции им дават законен интерес в поддържането на статуквото са последните, които са заинтересовани от промяна.
Накрая, тяхното пренебрегване на истината заради позициите им започва да разочарова хората, които ги следват до точката, когато хората умствено категоризират неефективните форми като просто необходими аспекти на социалния ред, за да се произведе нормалност и обичайни модели на поведение. Но те не вярват наистина, че тези форми са полезни помагала в стремежа към Бог и желанието за лична праведност. За жалост, обаче, те често ще продължават да моделират живота си около тяхното участие в тези форми.
Ясно забележимо е, че в настоящата църковна култура, огромното мнозинство от хора посещаващи редовно църквата, правят това поради социални причини. Също е явно, че тяхното търсене на Бог, и на лична праведност е водено, без да се споменава, към или тези институционални форми или към лидерите свързани с тях.
Ако хората ще открият своя път обратно към истината и към ефективната работа на Божията сила в живота им, тези религиозни форми и придружаващите ги доктрини, които оформят основата на традициите, с които хората се идентифицират, трябва да бъдат махнати, за да се направи място за истината.
Дали ще е чрез пълно преглеждане или частично оценяване на отделните доктринални позиции, настоящата форма на църквата трябва да бъде съдена. Нито е правилно да се пренебрегват тези форми нито да продължаваме мълчаливо да се съгласяваме с тях. Стандартите на вечната истина трябва да се приложат и тези форми, заедно с лидерите, които са техните защитници, трябва да бъдат подведени под отговорността на вечните стандарти.
Докато върви преглеждането, настоящите форми, които са загубили доверие трябва да се заменят от дълго пренебрегваните първоначални стандарти. Божествения ред трябва да замени традиционния ред като следствие от прилагането на шаблона на първоначалното намерение на Бог, което е възстановено чрез процеса на вечен съд.
Това преглеждане не трябва да се води от неквалифицирани и незрели вярващи. Бог е поставил, в тялото на Христос, дарът на апостола, чиято главна работа е да представя Божия ред за взаимоотношенията в тялото.
Удивително, и институциите и техните лидери често не считат вечните стандарти за важни. Повечето институции имат някаква форма на ред, която е приспособяване към социалния ред. Типично, тази форма до голяма степен е основана на колективната воля на членството или на историческата сила на определени офиси в институцията. Когато се надигат спорове, въпросите са склонни да се установяват във форма, която или отразява общата воля на хората, с надеждата да се запази богатството и влиянието на тяхната организация, или в защитата на институцията и нейните действащи лица.
В контраст, винаги когато възникваха спорове в ранната църква, апостолите използваха случая да изравнят вярващите с реда на небето.[22] Тези поводи за конфликт позволиха бързото напредване на разбирането на вярващите за взаимодействието между небето и земята.
Умът на Господа беше допълнително разкрит в управленията използвани от апостолите. Този процес вижда преход на различни хора в една свята нация.
Сред значителните неща, които се надигат било допускането на езичниците в ранната църква.[23] Преди това, Църквата се състояла изключително от юдеи. Работата на Павел сред езичниците накрая наложила конфронтация с апостолското лидерство в Ерусалим, изисквайки да се свика апостолски съвет, за да се реши въпроса дали ученията на Исус били приложими и за езичниците и да се реши дали Небесното Царство сега е на разположение за цялото човечество, или дали езичниците, които сега желаели достъп до него имали нужда да претърпят обръщане към юдаизма като подготовка за приемане в Царството.[24]
Апостолския съвет в Ерусалим прегледал пророческите Писания и изслушал безупречните свидетелства на апостоли като Петър и Павел и били водени от Святия Дух да заключат, че посланието на Христос било толкова приложимо за езичниците колкото и за юдеите.
Това бил момента, в който ранната църква възникнала в своята пълнота от предишния контекст на реда определен от Мойсей към раждането на Христос.[25] Традицията на юдаизма изпълнила своята възнамерявана цел да роди Месията, от племето на Юда. Когато Христос дойде, с Него дойдоха благодат и истина за цялото човечество.
На първите апостоли било възложено да прегледат реда на Мойсей, който е изпълнил целта си, но сега, като едно скеле, този ред трябвало да се смъкне и да се изостави. На негово място дошъл божествения ред на Божиите синове, заедно с една отворена покана за цялото човечество.
Приближаването към Бог повече не било покрито в тайната на образи и сенки, като скинията и закона. Вместо това, достъпа до Божия трон бил широко разрешен за всеки, който търсел Бог. Завесата била скъсана на две от Божията ръка. Дошъл е нов ред и с него ново управление.
Павел беше апостола, на който главно беше дадена властта да установи езичниците в Божието Царство.
Поради тази причина аз, Павел, затворник на Христос Исус заради вас езичниците – Със сигурност сте чули за нареденото от Божията благодат, която ми е дадена заради вас, която е тайната, разкрита ми чрез откровение, както вече накратко ви писах. Прочитайки това, ще можете да разберете моето вникване в тайната на Христос, която не беше известена на хората в други поколения, както сега е била разкрита чрез Духа на Божиите святи апостоли и пророци. Тази тайна е, че чрез евангелието езичниците са наследници заедно с Израел, заедно членове на едно тяло, и участници заедно в обещанието в Христос Исус. Аз станах служител на това евангелие чрез дара на Божията благодат, даден ми чрез работата на Неговата сила (Ефесяни 3:1-7 NIV).
Премахването на стария ред и заместването му с новия изисквал една вечна перспектива и процедура, чрез която старото било сложено настрана и заменено от новото. Това също изисквало компетентни съдии, апостолите, които да извършат съдебната функция на потвърждаване на края на единия ред и въвеждането на другия.
Ранната църква постоянно се въвличала в тази практика. Наред с нещата, които характеризирали живота на ранната църква било това, че „те се посветили на поучението на апостолите и на общението, на разчупването на хляба и на молитвата“.[26]
Дарът на апостолството предава на всички вярващи екипиране, за да могат да извършват определени нива на съдене, правилно използвайки вечните стандарти.[27] Всеки един от петте дара допринася за специфични и уникални предавания, които екипират узряващите вярващи, за да функционират напълно в представянето на Бог, като част от корпоративния Син. Специфичното предаване на апостолското носи разбиране за божествения ред, заедно с правилното управление.
Всички човешки взаимоотношения са подложени на несъгласия и конфликти, и членовете на Божия Дом не са изключение. Божествения ред е един от отличаващите и прославящите аспекти на Божиите хора. Способността да се разрешават конфликти по начин, който спомага за зрялост сред въвлечените в споровете е една изрична демонстрация на функционалните ползи от любовта. Въпреки че процеса не винаги е лесен, последователното му прилагане „носи мирния плод на правдата“ за онези, които се обучават от него.[28]
Необходимо е всички вярващи да бъдат изложени на Първоначалното учение за вечния съд, тъй като всеки рано или късно ще бъде въвлечен в сериозни конфликти като членове на Тялото на Христос. Правилното управление на тези конфликти е необходимия и нужен елемент за растежа и зрялостта на вярващия.
Отмъщението е Мое
Винаги когато е извършено някакво престъпление, което е толкова отвратително, че отмъщението изглежда единствения правилен отклик, съденето на работата от човешка гледна точка може да изглежда напълно оправдано. Човешкото желание за наказателна справедливост е добре представено в неговите съдебни системи.
Възмездието, обаче, узурпира всяко разглеждане за поправителна справедливост, която има вечна стойност. Дори вярващия е изкушен да прибягва до тези стандарти в определени обстоятелства, за да задоволи човешкото желание за възмездие. В светските законови системи, това може да е единственото средство, което да се разглежда. Обаче, сред Божиите хора, се прилагат различни стандарти. Отмъщението не е целта на божествения съд. Целта винаги е изкупление.
Вечната гледна точка смята, че човека е дух облечен в плът, а плътта ще пострада много неща, включително несправедливости, и накрая ще умре. Целта на духа облечен в плът е да покаже Божията природа дори в ситуации на силна несправедливост, давайки на извършителя на злото възможността да види изявата на Божията природа в онеправдания човек и, по този начин, да му бъде показана по-висшата форма на човешки живот.
Бог Си е присвоил искането на отмъщение сред вярващите, като Си е запазил всичките права за него: „Не си отмъщавайте, приятели мой, но оставете място за Божия гняв“.[29] Нищо не избягва внимателното изследване и крайния съд на Бог, и всичко е съдено чрез Неговите праведни стандарти. Дори и даден въпрос, който вика за обезщетение да остава занемарен дълго време, Божието намерение не е да го пренебрегва, а да изкупи това, което е предадено на изкупление.
Чули сте, че е казано: „Обичай ближния си, а мрази неприятеля си“. Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви преследват, за да можете да бъдете синове на вашия небесен Баща. Той прави слънцето Си да изгрява над злите и над добрите, и изпраща дъжд на праведните и на неправедните. Ако обичате онези, които ви обичат, какво награда ще получите? Не правят ли дори и бирниците това? И ако поздравявате само своите братя, какво повече правите от другите? Не правят ли това дори и езичниците? Затова, бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Баща (Матей 5:43-48 NIV).
Накрая, всеки трябва да застане пред Божия престол, престола на вечния съд, за да даде отчет за делата си.[30]
Божиите намерения могат да не са явни по време на злодеянията на хората, както беше в случая с Павел и Петър. Праведния съд е задържан от присвоеното отмъщение от страна на Бог.
Не си отмъщавайте, приятели мои, но оставете място за Божия гняв, защото е писано: „На Мен принадлежи отмъщението; Аз ще отплатя“, казва Господ. А напротив: „Ако неприятелят ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, дай му да пие нещо. Правейки това, ще натрупате горящи въглени на главата му“. Недейте да бъдете побеждавани от злото, а побеждавайте злото с добро (Римляни 12:19-21 NIV).
Това присвояване е, което прави път за волята на Господа в праведния съд.
Божията любов е определена като усърдна, любезна и търпелива.[31] Той позволява максималната възможност за промяна като позволява на неправедните да показват скритото нечестие в сърцата им, така че ако можеха да се обърнат те щяха да бъдат склонни да направят това.
Страданието, дали ще е поради лошото поведение на някого или в ръцете на нечестивия, позволява на жертвата да покаже характеристиките на Божията любов. Дали човек страда или живее спокоен живот, целият човешки живот се характеризира от неговата краткотрайност.
Както говорихме по-рано, под Първоначалното учение за възкресението на мъртвите, трябва да се разбира, че човешкото тяло е просто жилището за неговия неразрушим дух. Всяко страдание в плътта, от какъвто и да е вид, е предназначено да породи отклик, който показва Божията природа в лицето на неправдата. Всички нараняващи обноски се отнасят единствено до човешкото тяло и са полезни да усъвършенстват отклиците на човешката душа, докато не са способни да въздействат на човешкия дух.
Въпреки че Бог е усърден, любезен и дълго търпелив, Той никога не толерира злото. Самия Бог е благ и милостив към всички, понеже „Той не иска никой да погине, но всички да дойдат до покаяние“.[32] Обаче, Божията милост накрая прави път за Неговата справедливост, когато сърцето на човека става достатъчно закоравено, че той се измества отвъд точката на покаяние.
Въпреки че средно статистическия човек не се счита за престъпник, в Божиите очи „всички съгрешиха и отпаднаха от Божията слава“, а „заплатата на греха е смърт, а Божия дар е вечен живот в Христос Исус нашия Господ“.[33] Въпреки че Божията справедливост може да бъде дълго отлагана, и хората могат да се предават прогресивно на „грешен ум“, чрез премахването на ограничението, Бог възнамерява да покаже истинската природа на човешката поквара като последното действие на това да го конфронтира с нуждата от промяна.[34]
Дори процедурите, които са замислени да спрат лошото поведение на някой брат, до и включително изгонването на неморалния брат, са предназначени да бъдат действия на изкупление.[35] Обаче, дори и да е явно, че престъпника е смогнал да избегне последствията на своите незаконни и нечестиви действия, очаква го време на даване на сметка, от която няма избягване: „Ако преднамерено продължаваме да грешим след като сме получили познаването на истината, не остава никаква жертва за греховете, а само едно ужасно очакване на съд и на яростен огън, който ще погълне Божиите врагове“.[36]
Вечния съд трябва да се разграничава от Божието отмъщение. Вечния съд е Първоначално учение, с което вярващите трябва да станат опитни. Това е част от установената практика на всеки узряващ вярващ. Това е изискване за изравняването на някого с Божията воля по време на живота на човека, и е необходимо условие за определяне на Божиите сезони.
Отмъщението на Бог – което със сигурност ще дойде върху нечестивите и невярващите – е последният указ на Бог върху онези, които живеят в опозиция на Неговата воля и намерение. Характера на този съд е в природата на отмъщението, тъй като Бог накрая маха покварата на греха от творението. Дори ангелите са подчинени на този съд.
Съдене на ангели
Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? Колко повече нещата от този живот! (1 Коринтяни 6:3 NIV)
Когато Божиите синове са доведени до зрялост, те упражняват вечен съд като основния компонент на тяхното управление над различните сфери на власт, които са им дадени. За разлика от земните князе, които управляват според човешките стандарти, Исус вършеше само това, което виждаше Баща Му да върши, и този шаблон остава стандарта за праведния съд сред Божиите синове. Докато, като индивиди, този стандарт се прилага в сферите на управление, които зрелите синове притежават, корпоративния Син също управлява чрез този стандарт.
Едно от пророческите изразявания посочващо цялостните цели на Христос идващ в света, признава, че Той идва, за да управлява като цар над Небесното Царство.[37] Той установи Небесното Царство и повери управлението му на Тялото на Христос; „Управлението ще бъде на раменете Му“.[38] Като Главата, обаче, Той продължава да упражнява власт и да управлява над цялата земя от Своето място на Божия трон. Неговото тяло на земята е инструмента, чрез който Той упражнява Своята суверенна власт.
Всички дейности на управление свързани с Небесното Царство са предназначени да донесат вечни стандарти, за да повлияят на човешките обстоятелства. Както отбелязахме по-рано, този процес замества културата на греха с една небесна култура на праведност. Съществуването на Божиите синове използващи властта и управлението на Христос, установява културата на Небесното Царство на земята.
Това има ефекта на предизвикване на модела на живот, който се е развил от царството на тъмнината. Светлината и славата на Небесното Царство проектирани чрез управлението на синовете, имат сред ефектите си, способността да поправят човечеството за Бог и го правят като „разрушават делата на дявола“.[39]
Бог възнамерява не само да съди и да разруши делата на Сатана чрез разкриването на корпоративния Христос и славата на Неговото управление; Той също така възнамерява да доведе до съд ангелите, които съгрешиха и, накрая, да ги премахне от създадения свят като част от Неговото намерение да очисти покварата на греха и от видимото и от невидимото творение. За да се разбере целта за съденето на ангелите, необходимо е да се разбере защо Бог създаде света.
Една от големите цели на Бог в създаването на света и поставянето на човечеството в него беше да позволи защитата на Божията праведност в избора на човека за Негов наследник. Бог първоначално се концентрира в това да покаже любовта Си чрез модела на баща и син.
Бог създаде човека като израз на Себе Си, който беше замислен да живее на място различно от Неговото. Контекста на Божието решение да направи човека по Своя образ и подобие беше „за да могат да управляват над рибите в морето и над птиците в небето, над добитъка и над всички диви животни, и над всички създания, които се движат по земята“. Битие 1:26. Това е в съгласие с Божието намерение да се отнася към човека като към син и Негов представител, но показва, че представянето на синовете трябваше да се случва на земята.[40]
Изразяването на Божията любов се показва в своето съвършенство в този модел. Бог първоначално си представяше човека като създание, което щеше да бъде дарено с дух от личността на Бог, и по този начин, човека щеше да може да обича и Бог и себеподобните си, по същия начин, по който Самия Бог обича.
Човека беше създаден да обича както Бог обича и, по този начин, да показва основната природа на Бог в творението. „Нова заповед ви давам: Обичайте се един друг. Както Аз ви възлюбих, така и вие трябва да се обичате един друг“.[41] Стандарта на любов в тази заповед е един и същ стандарт за Бог и за човека.
В контраст, ангелите бяха създадени да служат и на Бог и на човека.
Защото на кого от ангелите Бог някога е казал: „Ти си Мой Син; днес Аз станах твой Баща“? Или отново: „Аз ща бъда Негов Баща, и Той ще Ми бъде Син“? … Не са ли всички ангели служебни духове, изпращани да служат на онези, които ще наследят спасение? (Евреи 1:5, 14 NIV)
Ангелите, които се разбунтуваха считаха, че са били несправедливо заточени да служат на хората, които те гледаха като по-низши същества.[42] Те искаха да бъдат синовете и наследниците на Бог. Понеже те не бяха създадени да носят и да изобразяват Божията любов, тяхното виждане за наследството беше да упражняват власт вместо ограничението на любовта.[43]
Някои от ангелите, под лидерството на Луцифер поставиха под съмнение Божията праведност в Неговия избор на човека за Негов наследник. Въпреки че Бог можеше да заличи ангелите, които съгрешиха, Той разбра природата на тяхното предизвикателство и реши да ги преследва чрез праведен съд.
Ако просто ги беше унищожил, въпросите за праведността на Неговото решение да отстрани Своята опозиция, щяха да бъдат оставени неотговорени. Алтернативно, ако им беше дал отговор, Той щеше да се снижи до същото място на създадените същества и да даде право на творението да съди Твореца си. Това щеше да замени божествения ред с хаос и щеше да отстрани всички стандарти на праведен съд.
Вместо това, Той избра да даде отговор чрез самите създания, които бяха предмета на спора. Божия отговор щеше да бъде, че човека щеше да покаже Божията праведност и, чрез това, да унищожи измамата на Сатана и да държи отговорни всички ангели, които съгрешиха. Човешката праведност като зрял син на Бог щеше да покаже точната природа на Бог, неговия Баща, и щеше да стане стандарта за съдене на самите ангели.
На първия човек, Адам, му беше даден избора да разчита на Божието присъствие или на дървото за познаването на добро и зло, като основата за неговото решение, и той избра независимост от Бог. Той беше подпомогнат в това решение от активното участие на Сатана.
Исус, Последният Адам, беше подложен на същото изкушение, да премине чрез мъдростта на удобството. Вместо това, въпреки че беше гладен от четиридесет дневния пост, Той избра да празнува с Хляба на Божието Присъствие. Неговото решение възстанови за човека правото отново да живее в Божието присъствие.
Ефективното въздействие от решението на Исус беше да позволи на човечеството да бъде изкупено от отклоняването на Адам и да бъдат събрани наново като Божиите синове. Това събиране на Божиите деца на земята се споменава като Тялото на Христос. Те трябва да станат тренирани в упражняването на вечния съд. Тяхното влечение към този начин на живот ще ги приспособи към самите стандарти на вечния съд и не само ще разруши делата на дявола, но ще бъде стандарта, чрез който всички ангели, които са съгрешили ще бъдат държани под отговорност.
Като свята нация съставена от хора извлечени от целия спектър на човечеството, събрани да носят Божията слава на земята, един от най-блестящите и поразителни аспекти на корпоративния живот ще бъде начина на тяхното управление. В това отношение особено, Божия Дом ще бъде виждан като град на светлина поставен на хълм. Това ще бъде видимия израз на праведност и ще бъде най-често назоваваната характеристика като основата за тяхното видимо мирно съществуване.
Отвъд установяването на праведен процес на земята, Божиите хора ще станат стандартите за вечна правота, чрез които задържаните ангели ще бъдат предадени на разглеждането на Божиите съдби.
———————————————————-
Бележки:
[1] Вижте Съдии 17:6 KJV: „В онези дни Израел нямаше цар; всеки правеше каквото му се виждаше за правилно“.
[2] Вижте 2 Солунци 2:2-4 NIV: „Не ставайте лесно неуравновесени или разтревожени от някое пророчество, известие или писмо, предполагайки, че е дошло от нас, казващо, че денят на Господа вече е дошъл. Не оставяйте никой да ви мами по никакъв начин, защото този ден няма да дойде докато не се появи бунта и човека на беззаконието не се разкрие, човека обречена на унищожение. Той ще се противопоставя и ще издигне над всичко, което се нарича Бог или му се покланят, така че той се настанява в Божия храм, обявявайки се за Бог“.
[3] Вижте Йоан 13:34 NIV, установявайки този стандарт чрез централната заповед на Новия завет, „Както Аз ви възлюбих, така и вие трябва да се обичате един друг“.
[4] Вижте Матей 6:1-5 NIV по-горе.
[5] Матей 18:18 NIV.
[6] Вижте Деяния 7:58; 8:12 NIV: „Те завлякоха Стефан извън града и започнаха да го замерят с камъни. Междувременно, свидетелите сложиха дрехите си в краката на един младеж на име Савел. … А Савел се съгласяваше със смъртта му.
[7] Вижте Матей 26:69-75 NIV.
[8] Вижте Йоан 21:17 NIV.
[9] Вижте Матей 16:17-19 NIV: „Блажен си, Симоне, син на Йона, защото това не ти беше разкрито от човек, но от Моя Баща в небето. А Аз ти казвам, че ти си Петър, и на тази канара Аз ще съградя Моята църква, и портите на Хадес няма да е завладеят. Ще ти дам ключовете на небесното царство; каквото вържеш на земята ще бъде вързано в небето, и каквото развържеш на земята ще бъде развързано в небето“.; вижте също Деяния 2 и Деяния 10.
[10] Матей 7:6 NIV.
[11] Вижте Йоан 12:47-48 NIV: „Колкото до човека, който чува думите Ми, но не ги спазва, Аз не го съдя. Защото не съм дошъл да съдя света, но да го спася. Има съдия за този, който Ме отхвърля и не приема думите Ми; самото слово, което говорих ще го осъди в последния ден“.; вижте също 1 Коринтяни 6:1-11 по-горе.
[12] Вижте Деяния 15 NIV, отсъждайки неща относно цялата църква; вижте също Деяния 5:1-10 NIV, показва отсъждането на Петър за лични неща.
[13] Вижте Галатяни 6:7-10 NIV: „Не се мамете: Бог не може да бъде осмян. Човек жъне каквото сее. Този, който сее, за да угоди на грешната си природа, от тази природа ще пожъне разруха; този, който сее, за да угоди на Духа, от Духа ще пожъне вечен живот. Нек да не се изморяваме да вършим добро, защото на правилното време ще пожънем жътва, ако не се откажем. Затова, когато имаме възможност, нека да вършим добро за всички хора, особено за онези, които принадлежат на семейството от вярващи“.
[14] Вижте Матей 4:1-4 NIV.
[15] Матей 4:4 NIV (цитирайки Второзаконие 8:3).
[16] Матей 4:6 NIV (цитирайки Псалм 91:11-12).
[17] Матей 4:7 NIV (цитирайки Второзаконие 6:16).
[18] Вижте Матей 18:17 NIV: „Ако откаже да ги послуша, кажи това на църквата; а ако откаже да послуша църквата, считай го както би считал един езичник или бирник“.
[19] Вижте Данаил 5:30-33 NIV; вижте също Данаил 10:20.
[20] Откровение 1:8 NASB.
[21] Вижте Деяния 1:NIV: „Писано е в книгата на Псалмите: ‘Мястото му да обезлюдее; да няма никой да живее тука’, и, ‘Нека друг да заеме лидерското му място’“.; вижте също Деяния 2:16 NIV: „Не, това, което е говорено от пророк Йоил“.; вижте също Деяния 3:17-18, 24 NIV: „Сега, братя, знам, че сте действали в невежество, както и вашите лидери. Но това е как Бог изпълни това, което е предсказал чрез всичките пророци, казвайки, че Неговия Христос ще пострада. … В същност, всичките пророци от Самуил нататък, всички, които са говорили, са предсказали тези дни“.
[22] Вижте Деяния 6:1-4 NIV: „В онези дни, когато числото на учениците се увеличаваше, гръцките юдеи сред тях се оплакваха от еврейските юдеи, понеже техните вдовици били пренебрегвани в ежедневното разпределение на храната. Така че, дванадесетте събраха учениците и казаха: ‘Няма да е правилно за нас да пренебрегнем служението на Божието слово, за да чакаме при трапези. Братя, изберете седем човека изсред вас, които да са известни с това, че са пълни с Духа и с мъдрост. Ние ще прехвърлим тази отговорност на тях и ще отдадем вниманието си на молитва и на служението на словото’“.; вижте също Деяния 15:6-20 (Съвета в Ерусалим).
[23] Вижте Деяния 15 NIV.
[24] Вижте Деяния 16 NIV.
[25] Вижте Йоан 1:17 NIV: „Защото закона беше даден чрез Мойсей; благодатта и истината дойдоха чрез Исус Христос“.
[26] Деяния 2:42 NIV.
[27] Вижте Ефесяни 4:11-13 NIV: „Така че, Сам Христос даде едни да бъдат апостоли, едни да бъдат пророци, едни да бъдат евангелизатори, а други да бъдат пастори и учители, за да подготвят Божиите хора за работите на служението, за да може тялото на Христос да бъде изградено докато ние всички достигнем единство във вярата и в познаването на Божия Син и станем зрели, достигайки до пълната мярка на пълнотата на Христос“.
[28] Вижте Евреи 12:11 NASB.
[29] Римляни 12:19а NIV; вижте също Евреи 10:30-31 NIV: „Защото познаваме Този, Който е казал: ‘На Мене принадлежи отмъщението; Аз ще отплатя’, и отново ‘Господ ще съди хората Си’. Страшно нещо е да паднеш в ръцете на живия Бог“.; вижте също Второзаконие 32:35-36 NIV.
[30] Вижте 2 Коринтяни 5:10 NIV: „Защото всички трябва да се явим пред съдийския престол на Христос , за да може всеки да получи това, което му се полага за нещата, които е правил докато е бил в тялото, било то добро или зло“.
[31] Вижте 1 Коринтяни 13:4 NIV.
[32] 2 Петрово 3:9б KJV.
[33] Римляни 3:23; 6:23 NIV.
[34] Вижте Римляни 1:28, 32 KJV; вижте също 2 Тимотей 3:8-9 KJV.
[35] Вижте Матей 18:15; 1 Коринтяни 5:9-12 NIV.
[36] Евреи 10:26-27 NIV; вижте също Евреи 10:30-31 NIV: „Защото познаваме Този, Който е казал: ‘На Мене принадлежи отмъщението; Аз ще отплатя’, и отново ‘Господ ще съди Своите хора’. Страшно нещо е да паднеш в ръцете на живия Бог“.
[37] Вижте Исая 9:6-7 NIV.
[38] Пак там.
[39] Вижте 1 Йоан 3:8 NIV: „Който върши това, което е грешно е от дявола, понеже дявола съгрешава от началото. Причината да ся яви Божия Син беше, за да разруши делата на дявола“.
[40] Солейн и Солейн, Татко мой! Татко мой!, Гл.6, стр.57 (2012г.).
[41] Вижте Йоан 13:34 NIV.
[42] Вижте Евреи 2:6-9 NIV: дискутирайки човечеството като направено „малко по-долу от ангелите“.
[43] Вижте Галатяни 4:7 NIV: „Така че, повече не си слуга, а син; и понеже си син, Бог също те е направил и наследник“.