Глава седма – Как Библията отмерва времето
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
Време.
В основата на еврейското измерване на времето са били денят и лунният месец, както обикновено е при семитите. Разделянето на деня на часове е станало по-късно, вероятно не е било обичайно до след пленничеството, въпреки че слънчевият часовник на Ахаз (4 Царе 20:9; Исая 38:8) посочва някакво разделяне на деня на някакви периоди, както знаем, че и нощта е разделена. Думата, използвана за „час“, е арамейската дума ша (шата) и не се среща в Стария завет до книгата на Данаил (4:33 и 5:5), и дори там това е неопределен период, на който също би отговарял „времето“.
Ден.
Терминът „ден“ (йом) се използва от най-ранни времена, както е посочено в историята на Сътворението (Битие гл. 1). Там без съмнение се обозначава неопределен период, но се маркира с „вечер и сутрин“ в съответствие с това, което знаем, че е методът за отчитане на деня от 24 часа, т.е. от залез до залез.
Нощ.
Нощта била разделена в периода на преди изгнаническите времена на три отделения, наречени стражи (ашмура, ашморет), съставлявайки периоди с различна дължина, тъй като нощта била по-дълга или по-къса (Съдии 7:19). Това разделение се споменава в различни пасажи от Стария завет, но никъде с указания за определени граници (вижте Псалм 90:4; Псалм 119:148; Еремия 51:12; Авакум 2:1) В Новия завет намираме римското разделяне на нощта на четири стражи (фулаке) в употреба (Матей 14:25; Марк 6:48), но е възможно предишното разделяне все още да се е запазило. Използването на термина „ден“ за периода от изгрев до залез или за ден, различен от нощта, е често срещано, както в момента (Исус Навин 10:13; Псалм 19:2; Притчи 4:18; Исая 27:3; Йоан 9:4). Но употребата на думата в неопределен смисъл, както в изразите: „ден Господен“, „в този ден“, „съдният ден“ и т.н., е много по-честа. Други повече или по-малко неопределени периоди от деня и нощта са; зазоряване, зазоряване на деня, сутрин, вечер, обед, полунощ, кукуригане или кукуригането на петела, почивка на деня и т.н.
Седмица.
Седмичното разделение на времето, или седемдневният период, се използва от много рано и трябва да е било известно на евреите преди Мойсеевия закон, тъй като е било в употреба във Вавилон преди Авраам и е посочено в историята на сътворението. Еврейската дума шабху, използвана в Стария завет за „седмица“, е производна от шебха, думата за „седем“. Тъй като седмият ден беше ден за почивка, или събота (еврейски шабат), тази дума започнала да се използва за „седмица “, както се появява в Новия завет (саббатон), указващ периода от събота до събота (Матей 28:1). Същото използване се подразбира в Стария завет (Левит 23:15; Левит 25:8). Дните от седмицата били обозначавани с цифрите, първи, втори и т.н., освен седмият, който бил съботата. В новозаветните времена петък се наричал денят за подготовка (параскеуе) за съботата (Лука 23:54).
Месец.
Месечното разделение на времето се определяло, разбира се, от фазите на Луната, като появата на новолунието е началото на месеца, хо деш. Друг термин за месец бил йера, означаващ „луна“, който бил по-стар и произлизал от финикийския, но продължил до късни времена, тъй като е открит в арамейските надписи от 3ти век след Христос в Сирия. Имената на месеците са били вавилонски и с късен произход сред евреите, вероятно влезли в употреба по време и след плена. Но те са имали други имена, употребявани от по-рано, извлечени от финикийците, четири от които са оцелели в „Абиб“, „Зив“, „Етаним“ и „Бул“.
Година.
Еврейската година шана се състояла от 12 или 13 месеца, като последната била годината, когато бил добавян един вмъкнат месец, за да може лунната година да съответства на слънчевата година. Тъй като разликата между двете била от десет до единадесет дни, това изисквало добавяне на един месец веднъж на около три години, или седем за деветнадесет години. Този месец бил добавян при пролетното равноденствие и бил наричан според предходния месец, адхар или „втори адар“. Не знаем кога за пръв път е приета тази подредба, но е била установена след пленничеството.
Имало е две години в употреба, гражданската и ритуалната, или свещената година. Първата започвала през есента, както изглежда от Изход 23:16; Изход 34:22, където е посочено, че „празникът на събирането“ трябва да бъде в края на годината, а съботната година започвала в 7ия месец на календарната или свещената година, което ще съответства на септември-октомври (Левит 25:9). Йосиф казва, че Мойсей определил нисан (март-април) за 1ви месец на празниците, т.е. на свещената година, но запазил първоначалния ред на месеците за обикновените дела, очевидно отнасящо се до гражданската година. Това използване съответства на това на турската империя, където свещената година е лунна и започва през различни сезони, но финансовата и политическата година започва през март. Началото на годината се наричало рош ха-шана и се определяло от свещениците, както и началото на месеца. Първоначално това е ставало чрез наблюдение на Луната, но по-късно във връзка с нея е използвано изчисление, докато накрая е приета система, основана на точно изчисление, която е чак през IV в. сл. Хр. Новата година се смятала за фестивал.
Сезони.
Завръщането на сезоните се е определяло от лятото и зимата, или от времето за сеене и жънене; защото те практически били едни същи. В Палестина има влажен сезон, който се простира от октомври до март или април, и сух сезон, включващ остатъка от годината. Първият е зимата (хореф) и това е времето на сеенето (зера), особено първата част от него, наречена йорех, или времето на ранния дъжд; вторият е лятото (кайич „жътва на плодовете“ или „жътва“). Времето за сеитба започвало веднага след като ранните дъждове паднат в достатъчно количество, за да навлажнят земята за оран и жътвата започвала в някои части, както в района на долния Йордан, близо до Мъртво море, около април, но на по високите земи месец-два по-късно. Жътвата на плодовете идвала през лятото и продължавала до дъждовния сезон. „Времето, когато царете излизат на война“ (2 Царе 11:1; 3 Царе 20:22) вероятно се отнася за края на сезона на дъждовете през нисан.
Юбилеят.
Юбилеят (еврейски Йовел, на всяка 50та година) и съботната година (всяка седма година) са библейски заповеди относно собствеността върху земята. Законите, отнасящи се до съботната година, все още се спазват от много религиозни евреи в държавата Израел, докато Йовел не се спазва от много векове. Според еврейската Библия всяка седма година на земеделските стопани в Израилевата земя им е заповядано да оставят земята си незасята. Честването на Юбилея е 50ата година, тоест годината след седем съботни цикъла. Юбилеят идва от еврейския термин йобел, който се отнася до надуването на шофара на Йом Кипур, деня на изкуплението, обявяващ юбилейната година (хашана йобел).
Този закон се приписва на законодателството на планината Синай (Левит 25:1). Той трябваше да влезе в сила, след като израилтяните станат притежатели на Ханаан, Израел. „Когато влезете в земята, която ви давам“. Законът предвижда, че човек може да обработва нивата и лозята си шест години, но „на седмата година ще бъде…събота за Господа“, по време на която човек нито може да сее, нито да жъне за лична изгода, но всички членове на общността – собственикът, неговите слуги и чужденците – както и домашните и дивите животни, участват в консумацията на естествения или спонтанния добив на почвата.
50тата година, т.е. тази, която следва последната година от седем съботни цикъла е юбилейната; по време на нея трябва да се спазват наземните разпоредби на съботната година, както и заповедта „Да върнете всеки човек във владение му“ (ст. 10), посочваща задължителното възстановяване на наследствените имоти (с изключение на къщите на миряните, разположени в градове обградени със стени) на първоначалните собственици или законните им наследници и освобождаването на всички слуги с еврейски произход, чийто мандат от шест години не е изтекъл, или които отказват да напуснат господарите си, когато такъв мандат е изтекъл (Битие 18:6). Предписанията за съботната година включват също така анулиране на всички парични задължения между израилтяните, на кредиторът законно му е забранено да прави опит за събиране на дълга си (Второзаконие 15:1). Законът за юбилейната година няма тази разпоредба.
Петдесет и четиридесет и деветгодишни юбилейни цикли. В Талмуда има спор по въпроса дали юбилейната година е била включена или изключена от четиридесет и деветте години от седемте цикъла. По-голямата част от равините смятат, че юбилейната година е вмъкната и следва седмата съботна година, което прави две последователни години на незасяване. След като са преминали и двете, започва следващият цикъл. Те въвеждат тази теория от обикновените думи на Закона да „осветиш петдесетата година“, а също и от уверението на Божието обещание за добив в шестата година, достатъчен за поддържане през следващите три години, „до деветата година, докато дойдат плодовете й“ (Левит 25:22), което според тях се отнася до юбилейната година.
Юда ха Наси обаче твърди, че юбилейната година е била идентична със седмата съботна година (трактат на Талмуда Рош Хашана). Като цяло преобладава мнението на Геоним и на по-късните власти, че юбилеят, когато е бил в сила през периода на Първия храм, е бил вмъкван, но че по времето на Втория храм, когато юбилеят се е съблюдавал само „номинално“, тя съвпадна със седмата съботна година.
Във времената след изгнанието юбилеят бил изцяло игнориран, въпреки че стриктно спазването на шемита постоянно се е настоявало. Това обаче е само според един равински указ, тъй като според закона на Мойсей, според равин Юда, шемита зависи от юбилея и престава да съществува, когато няма юбилей.
Нямало е ера.
В Стария завет нямаме споменаване на някоя епоха за отчитане на времето и не откриваме такова използване до времето на Макавеите. Понякога се споменават някои събития, които биха могли да послужат за епохи, ако бяха общоприети. Такъв е Изходът в разказа за построяването на храма (3 Царе 6:1) и пленничеството (Езекиил 33:21; Езекиил 40:1) и земетресението (Амос 1:1). Датите обикновено се определят от годините на царуване на царете и на персийските царе след плена. Когато Симон Макавей стана независим от царете Селевкидите през 143-142 или 139-138 г. пр. н.е., той изглежда е установил своя епоха, ако можем да му причислим поредица монети, датиращи от годините „на независимостта на Израел“. Без съмнение евреите били запознати с ерата на Селевкидите, която започва през 312 г. пр. н.е., и с някои от местните епохи на финикийските градове, но нямаме доказателства, че те са се възползвали от тях. Ерата на Сътворението не е била приета от тях чак до времето след Христос. Това е фиксирано на 3, 830 години преди разрушаването на последния храм, или 3760 г. пр.Хр.
(Горните статии за „Времето“ са взети от Международната стандартна библейска енциклопедия).