Притча
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
ЗАЩОТО КОЛКОТО можеше да си спомни малкото момче е слушало хората да говорят за Великият Цар. Навсякъде където отивал той слушал със задълбочено внимание когато те говорели колко голям бил Той и колко красив и силен. Обикновената мисъл за среща с Царя се насадила в неговото сърце биещо в гърдите му; устата му пресъхнала и дланите му се изпотили. Той знаел, че ако можел само да види този Велик Цар всичките му въпроси щели да бъдат отговорени, страховете му за винаги отменени, и живота му направен пълен. Но той не знаел накъде да гледа.
Тогава един ден, напълно без предупреждение, очите не малкото момче били отворени. Той видял светлина – ярка сияеща светлина. В началото той се отдръпнал, уплашен. Въпреки това той усещал неустоимо привличане, да се приближи към светлината. Слънцето било мръсно петно на черен облак в сравнение с тази славна светлина.
Нещо отвътре казвало, че това било светлината от Великия Цар, светлината от Неговите очи и от Неговото изражение. Предпазливо, но решително, той последвал светлината до нейния източник. Там на трон седял Великият Цар. Това бил трон на такова величие и слава, че малкото момче стояло зашеметено и безмълвно. То се огледало наоколо и видяло, че не било само. В подножието на трона имало събрано множество, което също виждало светлината. То също било в страхопочитание пред този велик и мощен Цар.
Воден от своето детско любопитство той протегнал ръката си и докоснал трона. Точно както си мислел, той бил златен. Все пак някак си, заради цялото си богатство и стойност, той изглеждал под достойнството на Този, който седял на него. Ехтежи от светкавици и трясъци от гръмотевици звучали, изпълвайки въздуха с ехото от заповедите на Царя. Малкото момче никога не е чувало такива звуци нито е виждало такава гледка.
От трона Великият Цар управлявал световете. Неговото слово стояло твърдо. Никой не се осмелявал да говори с/у Него. Никой не се осмелявал да предизвиква Неговите постановления. Никоя ръка не се издигала да осуети Неговата воля нито се изговаряла дума да постави под въпрос Неговото намерение. Колко велик и мощен Цар бил Той! Величествеността била издигната!
От първия момент когато очите на момчето били привлечени от Великият Цар той не искал нищо повече освен да Му се покорява. Той решил да научи всичко за Него, което можел. Той проучвал Царят, надявайки се да измери измеренията на Този, чиято дължина е безгранична, чиято дълбочина е безкрайна, чиято височина дори звездите не могат да достигнат.
Малкото момче постоянно четяло това, което другите са казали за Царя. Той често обмислял в паметта си техните изявления за Неговия блясък и описанията за Неговата красота. Всеки ден малкото момче научавало нещо ново. Неговото познание за Царя постоянно се увеличавало. Другите благоговеели пред дълбочините на неговото прозрение. Когато имали въпроси те бягали при малкото момче за отговора.
Апетита на малкото момче за информация бил ненаситен. Повече от Великия Цар никога не било достатъчно. С всяко късче проницателност, всяко разбиране, неговото познание за Царя растяло. Но качествата на Царя били неизчерпаеми. След години на търсене на Царя, слушане не Царя, четене за Царя, и помнейки всичко, което умът му можел да побере, малкото момче започнало да се уморява.
То е виждало Царя да работи и е било удивено. То е стояло в страхопочитание когато Царят разгъвал Своята сила в звездите, в моретата, в душите на хората. То разгласявало на другите величието и превъзходството на Царя. Но той бил уморен.
В един случай той дори говорил на Царя. Той Му казал колко е благодарен, че е бил занесен до трона и че му е била дадена привилегията да стои в присъствието на толкова велик Суверенитет. Но той бил уморен.
Той се чудел мълчаливо, Той само Цар ли е? Той никога не поставял под въпрос правото на Царя да управлява. Нито се съмнявал в силата на Царя да налага волята Си. Въпреки това имало неясна празнина в неговото сърце. Отново той се чудел, Той само Цар ли е?
Тогава напълно неочаквано, без дума или предупреждение, един ден той усетил една нежна ръка върху рамото си. Той усетил себе си издигащ се от земята, по-високо, и по-високо, и по-високо. Светът се въртял под него докато той се протягал да сграбчи нещо, за което да се задържи. Но той бил добре хванат.
Тогава той осъзнал, че това бил Царят, който го е хванал, привличайки го близо. Малкото момче се изплашило. Той никога не е бил толкова близо до Царя. Било му е казвано, че светлината на Великия Цар ще го изгори и погълне. Все пак той чувствал само спокойна топлина, въобще я нямало изгарящата горещина, за която бил предупреждаван.
Той бил там, където никога не си е мислил, че ще бъде. Може ли това наистина да ми се случва? Наистина ли съм там където мисля, че съм, или това е сън? Това не било сън, не било фантазия. Нищо в неговия живот никога не е било толкова реално.
Великия Цар хванал и вдигнал малкото момче в ръцете си, поставяйки го решително в скута Си. И той седял там. Страхът си заминал. Съмненията изчезнали.
Той чувствал ръцете на нежното всемогъщество да прегръщат неговото слабо тяло, държейки го близо. Той станал напрегнат. Ще бъде ли унищожен? Той е виждал Царя да унищожава тези, които са обръщали гръб на светлината. Ще бъде ли той скоро сред тях? Не. Прегръдката не била за осъждение, но за любов. Царят притиснал малкото момче, и то се почувствало отпочинало. То знаело, че било спасено. То знаело, че всичко било наред.
Великият Цар погалил челото му и нежно целунал бузата му. Малкото момче обърнало главата си, повдигнало очи, и се взряло в лицето на Този когото знаело като Суверенният. Вместо това, Когато очите му се спрели на лицето на Великия Цар, то разпознало един баща. Не бил ли това Великият Цар? Да. И тогава той знаел…Великият Цар бил неговия Баща, неговия Татко!
Никога преди той не е познавал такава радост. Нито е мечтал през годините, в които е учил за Великия Цар и е говорил за Него, че Той може да бъде толкова любящ. Той винаги е мислил за Царя в термини на сила и власт. Това ново преживяване било толкова не характерно. Но то не било такова.
Той чувствал ръцете на своя Баща все още да го държат близо, докато лицето му си отпочивало на гърдите на Този, който седял на трона. Тогава той го чул…туптенето на сърцето на Бащата. Мирът се раздвижил. Гръдният кош на Бащата експлодирал!
Малкото момче чуло грохота от вулканични изригвания. То познавало оглушителния рев на величествените водопади на земята. Но такива звуци били слаби и далечни шепоти в сравнение с любящото туптене на небесния Баща!
Докато гледал втренчено в лицето на Бащата той видял това, което за неговия слаб ум, било парадокс – сълзи се стичали от лицето на Бащата и течели надолу през лъчезарна усмивка! Как може да бъде това, чудел се той, моят Баща изглежда да стене и все пак се хили в същото време? Защо, разбира се, казало малкото момче на себе си, това са сълзи на радост!
Докато било настанено удобно в скута на Бащата, почивайки си в здравата прегръдка, която то знаело, че никога няма да го остави, то чуло един друг звук. В началото изглеждало като бръмчене, тихо и бавно. После думи…ехото, от които сега незаличимо е забито в неговото сърце. Бащата пеел, да, Великия Цар. О, какъв глас! Толкова пълен, толкова богат, толкова чист. Малкото момче слушало дори по-внимателно за да чуе думите, които неговия Баща пеел.
Какво? Чул ли правилно той? Сигурно не. Но тогава, ето го отново. Същите благи думи. Същата сладка мелодия. Същия насърчителен глас. Отново и отново, отново и отново, отново и отново, неговият Баща пеел, ”Дете Мое, Аз те обичам!”
Малкото момче било зашеметено от ослепителния блясък на светлината. Той стоял в изумление от величественото простиране на суверенната сила на Царя. Но нищо не можело да се сравни с радостта, която избухнала нежно през неговото сърце когато Бащата изпял още веднъж, ”О, скъпоценно дете, как те обичам!”
И с това, малкото момче заспало изолирано от звука и сигурно в ръцете на неговия Татко.