14 – Пеещият светия

Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:

      

 

БОЖИЯТА ЛЮБОВ НИКОГА не ни напуска където и да сме. Тя винаги ни води на места където никога не сме били. Тя никога не стои скрита в душата. Тя прониква дълбоко и оплодява своя стопанин с непреодолимия подтик да обича другите с това, с което той е обичан.

Божията любов променя грешниците в светии и обичащите себе си в себепожертвователни хора. Тя обръща вземащите наопаки и ги прави радостни дарители. Хората, които обичат да питат, “Какво ще ме ползва това?” сега казват, “Какво ще ме ползва мен не може да се сравни с радостта, която идва от това да бъда по-заинтересован за това какво ще ползва тях!”

Казвам всичко това за да кажа, че Божията любов никога не е вертикална. Божията любов е по-малко като мълниеносен  гръм, който удря от небето и повече като дъжда, който първо пада вертикално и после се разлива хоризонтално докато всичко е намокрено.

Това е, което имаше апостол Йоан в ума си когато каза, че “никой никога не е видял Бога; но ако любим един другиго, Бог обитава в нас и Неговата любов е съвършена в нас” (1 Йоан 4:12). Други текстове също заявяват, че Бог никога не бил видян. (Виж 1 Тимотей 1:17; 6:16; Изход 33:20.) Как, тогава, Бог може да бъде познат? В Йоан 1:18 е даден отговора: “Никой никога не е видял Бога. Единородният Син, който е в лоното на Татко, Той Го изяви.”

Факта, че Бог не може да бъде видян освен в лицето на Исус е изцяло задоволителен и основателен. Това прави увлекателен теологичен разговор. Но какво може да направи това за теб и мен да обичаме другите хора?

Очевидно това, което апостола казва е, че невидимия Бог, разкрит веднъж в Неговия Син, “сега е разкрит в Неговите хора ако и когато те се обичат един друг. Божията любов се вижда в тяхната любов защото тяхната любов е Неговата любов придадена на тях чрез Святия Дух.”

Идеята изглежда да е, че въпреки че Бог Самият не може да бъде видян, Той може да бъде видян в тези, в които Той обитава  когато те обичат другите със същата тази любов, с която са били възлюбени и те! Говорейки в един смисъл, Бог е невидим. Но ако ти искаш да знаеш какво представлява Той, погледни на обичащите се християни. В тях, и по-специално в тяхната любов, пълнотата на Божията обич взема телесна форма.

Божията любов ни обсипва със спасение. Ние се наслаждаваме в новия живот, който Той милостиво ни даде. Но единствено живота не е крайната цел на Божията благодат. Любовта е. Божията любов е съвършена в нас когато ние се покорим на Неговото Слово да обичаме другите както Той ни възлюби (1Йн.2:5). Тогава, и само тогава, Божията любов постига своята предназначена цел.

Любовта е изстрелваща ракетна площадка

ПО-РАНО НИЕ  ВИДЯХМЕ, че Божията любов създава една атмосфера на мир, в която ние можем да намерим утеха (Псалм 91). Божията любов е нашето скришно място, непревземаема крепост срещу която никоя атака на врага не може да успее.

Но Божията любов е повече от крепост. Тя също е изстрелваща ракетна площадка! Християнина никога не трябва да мисли, че е получил Божията любов като спечелване на златен медал в олимпийските игри. Любовта на Бог никога не е края на християнското преживяване. Тя е началото. Тя не е финалната линия, но стартовия блок.

Да бъдем обичани от Бог ни изстрелва в служба и провъзгласяване и благородство. Аз не искам ненужно да засягам никого, но намирам трудно за вярване, че човек, който е бил докоснат от любовта на Бог може някога да стане монах. Оттеглянето, тишината, и усамотяването не са в речника на човека, който е усетил хващането на Божията любов.

Божията любов ни занася навътре в нас само толкова колкото да се чудим как толкова болни с грях души могат да я получат. Тогава тя ни отвежда навън при онези, които не знаят нищо за нейните динамични качества.

 Божията любов е непреодолима сила, която ни тласка по-далеч от нас и в живота на другите. Тя никога не е предназначавана да бъде тайна, здраво пазена от някакъв религиозен елит. Истината на Божията любов не е като загадъчните тайни на масонската ложа или братството. Напълно обратно, “Христовата любов ни принуждава” да разгласим нейното послание на изгубения и не обичащ свят (2 Коринтяни 5:14). Тя разчупва мълчанието причинено от страх и строшава черупката на пасивността.

 Обичане на не обичащите

 “ИМА ‘ПРОСЯК,’ Татко,” извика Йоана, нашата най-малка дъщеря.

“Виждам го, скъпа.

“Къде живее той? Изглежда толкова студен,” трепереше нейния глас загрижено.

“Той не живее никъде,” отговорих аз.

“Имаш в предвид, че няма дом?” попита тя, в шокиращо неверие.

“Не. Не, няма.”

С това, въпросите й свършиха. Объркана, тя седеше мълчаливо в колата, очите й бяха заковани върху просяка без дом.

Уолтър беше позната гледка на почти всеки в града. Всеки ден, в слънце или дъжд, той можеше да бъде видян да бута своята работна количка надолу по улицата, намирайки алуминиеви кофи като негово единствено средство за издръжка. Неговата количка беше отрупана с няколкото притежания, които той имаше. На върха имаше мъничък американски флаг, а в страни табела от твърд картон, на която пишеше, “Бог те обича.”

Понякога хората спираха и даваха на Уолтър няколко долара или чанта за боклук пълна с всевъзможни неща. Ние му купихме едни чорапи. Някой друг го снабди с нов спален чувал. Въпреки това, объркания поглед на Йоана ме преследваше: “Ти имаш в предвид, че той няма дом?”

Един месец по-късно тъкмо бяхме приключили една специална служба  за хваление и молитва в една студена съботна нощ когато Линда, един член от нашата църква, се доближи до мен.

“Сам, Господ иска да помогнем на Уолтър.”

“Чудесно,” отговорих. “Ще направим каквото можем.”

“Ти не разбираш,” каза Линда. “Той има предвид веднага!”

Ние всички се натоварихме в микробуса и тръгнахме за  там където мислехме, че може да бъде намерен. Той спеше край железопътните релси, под надлеза на между щатската магистрала. Беше тъмно, студено, и повече от малко страшно.

Ние носехме на Уолтър малко храна. Нямайки повечето от своите зъби, варените и меки кифли бяха почти единственото нещо, което той можеше да дъвчи. Тогава Линда каза това, което всеки от нас знаеше, но нямаше смелостта или състраданието да го приеме: “Господ иска да нахраним и да облечем и да намерим дом на Уолтър. Спомнете си какво каза Той: ‘Истина ви казвам: понеже сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го направили’ (Матей 25:40).”

Линда веднага се захвана за работа. Със собствените си пари тя осигури един апартамент за 200$ на месец, напълно удобна цена. Тя използва дъската за съобщения в църквата, описвайки и нуждите на Уолтър и  нашето библейско нареждане да ги посрещнем. Един буркан за дарение беше поставен там. Удивително е колко много може да бъде направено за бедните с обикновени джобни пари! Двестата долара никога въобще не бяха възстановени.

Просека беше спечелен и беше поставен близо до дъската за съобщения. Скоро хората започнаха да идват в църква с Библия в едната ръка и с чанта пълна с консерви в другата. Децата вършеха своята част, носейки консервите всяка неделя, радвайки се да знаят, че Уолтър беше нахранен и имаше дом.

Аз никога не съм виждал Йоанна толкова развълнувана колкото беше тази неделя когато възкликна, “Татко, познай кого видях в църквата днес? Просякът! Уолтър е тук!”

Това, което току що описах има различни имена, зависи кого питате. Някои го наричат добруване. Други го наричат благотворителност. Някои твърдят, че това е разточително и безполезно. В края на краищата, казват те, хора като Уолтър не заслужават нашето подпомагане. Не знам каква дума идва във вашия ум, но аз наричам това милост. Мисля, че и Бог го нарича по същия начин.

Историята за Уолтър е просто един пример за това какво се случва когато хората осъзнаят, че милостта е нещо, което ти правиш. Да се чувстваш милостив е важно, но това трябва да донесе плода на творческо действие. Състраданието трябва да бъде действително и реално. Трябва да се вземе пример от християни, като Линда, правещи за “най-малкият от тези братя” на Исус това, което може и трябва да бъде направено.

Защо? Защото “ако някой има благата на този свят и види, че брат му е в нужда, а заключи сърцето си от него, как ще обитава в него Божията любов? Дечица, да не любим с думи, нито с език, а с дело и истина” (1 Йоан 3:17-18).

Милостта на Господаря

КОГАТО МИСЛИТЕ  за Исус, какво е това в Него, което намирате за най-привлекателно? Какво е това, което ви привлича и ви притегля към Него? Неговите умения като учител ли? Вероятно вие сте много впечатлени от Неговото проявяване на сила, или Неговото знание, или властта, с която Той отговаряше на религиозните лидери по Неговото време.

Говорейки единствено за себе си, аз най-много съм раздвижен от състраданието и милостта на Исус. Когато един човек прояден от проказа Го приближи, Марк ни казва, че Исус беше толкова “изпълнен със състрадание,” че направи това, което никой друг в древното общество не смееше да направи. Той го докосна, и човека беше очистен.

Отново, това беше към Христовата милост към която се обърна бащата на едно демонизирано момче, искайки да види своя син свободен. И той беше (Марки 9:22-27). Когато Исус приближи град Наин, Лука ни казва, че Исус срещна погребална процесия. Единствения син на една вдовица щеше да бъде погребан. Когато Исус я видя Той почувства състрадание към нея и пристъпи да възкреси нейния син към живот (Лука 7:13-15).

Ние всички сме запознати с този случай когато Исус нахрани четири хиляди човека само със седем хляба и малко риба. Но защо го направи? Той не беше като хората да прави чудо просто за забавление. Той на използваше силата Си за да увеличи Своите последователи или за известност. Матей ни казва, че Исус беше пълен със състрадание към множеството защото те бяха останали толкова дълго с Него и нямаха нищо за ядене (Матей 15:32).

И защо Исус изцеляваше болните, куците, слепите, и глухите? Отново, защото Той чувстваше състрадание към тях (Матей 14:14).

Ние сме призовани да бъдем като Христос. Така че къде е нашето състрадание? Къде е милостта на Господаря в живота на Неговите последователи? Къде е нашата любов към не обичаните?

Опасността от религиозни държавни клубове

ОТГОВОРА на тази дилема е сложен, но нека да се фокусираме на това, което вярвам, че е едно от главните нарушения: нашата изопачена концепция за църквата.

Опитайте се да си представите себе си със счупен кървящ крак, накуцвайки в спешното отделение на вашата местна болница. Докторите и сестрите са високо образовани и умели практикуващи. Те са красиво снабдени с прясно изгладени униформи. Екипировката е условие за занаята. Стаите са били почистени и ремонтирани.

Все пак при всичко това, при влизането ти си приет с реакции на отвращение и презрение когато без да искаш подочуваш персонала да казва, “О, не, не и друг наранен човек! Можем ли някога да имаме някакви здрави хора тук? Иска ми се да не хабим тези нови устройства за болни хора. Ако нещата скоро не се подобрят, аз ще започна да си търся работа в друга болница!”

Разбира се това звучи абсурдно. В края на краищата, за какво са болниците, ако не за да помагат на болните и да изцеляват наранените? Но по-малко абсурдно ли е когато обърканите, страдащи, бедни, нуждаещи се, и болни души влязат в нашите църкви и усетят отблъскване за това, че са омърсили високата духовна издигнатост на нашите служби?

Когато Исус обеща да изгради Своята църква Той я видя не като музей за светии, а като болница за грешници. Църквата трябва да бъде диспансер на милост, но ние сме я направили религиозен държавен клуб. Вместо поддържащо се и чувствително семейство, някой често открива църквата да бъде много по-малко от духовна привързаност, всички отиват за да убедят другите колко добре се справят.

Хората с проблеми са карани да се чувстват долнокачествени християни. В нашата себичност ние ги схващаме като малко повече от неудобство. Те изискват повече време отколкото ние желаем да дадем. Говорейки с тях за нещо друго освен за времето може да ни замотае в техните борби, така че ние минаваме през няколко шеги и бързо си намираме нашето място. Ние се хвърляме в проповедта, по-заинтересовани за футболния мач по телевизията отколкото за човека до нас чийто живот е разбит.

Апостол Йоан ни принуждава да си зададем някои неудобни въпроси за себе си. Може ли любовта на Бог да обитава в такъв човек? Как можем да казваме “Бог ме обича и аз обичам Бога” когато нашето взаимодействие с нуждаещите е управлявано от такова себично служене на себе си, не-разрушавай-моя-рутинен-снобизъм? Измамили ли сме себе си за любовта на Бог? “Скъпи приятели,” умолява Йоан, “понеже Бог така ни възлюби, то и ние сме длъжни да любим един другиго” (1 Йоан 4:11).

Така че какво практично може да бъде направено за това? Как някой действително обича някой друг? Как милостта изявява себе си? Нека да направя само няколко предложения.

Първо, започни като си зададеш няколко мъчни лични въпроса. “Аз такъв човек ли съм, с който някой би се чувствал удобно да споделя своите борби? Такъв християнин ли съм, който хората се чувстват насърчени да молят за помощ? Или съм заплашващ? Привличам ли тези, които са в нужда или ги отблъсквам? Казва ли моето държание, ‘Да, аз искам да ти помогна; да, аз съм загрижен.’? Или предавам, без думи, ‘Стой далеч; ти си позорен.’?”

Какви сигнали изпращаш до другите? Когато хората в нужда те видят, какво идва в ума им? Състрадание или осъждение? Очакват ли те успокоителна прегръдка или презрителен поглед, който казва, “Не мога да повярвам, че имаш наглостта да покажеш лицето си в тази църква след това, което си направил”?

Чувстват ли те приемане и сигурност, или отхвърляне? Рекламираш ли себе си като човек, който намира другите за бреме или за благоприятна възможност?

Вероятно, тогава, ние всички трябва да започнем с тази молитва:

Много милостиви небесни Татко, аз изповядвам, че съм бил  по-посветен да запазвам собствения си мир отколкото да превързвам сърцесъкрушените. Аз съм сложил по-висока награда на личното удобство отколкото на раните на Твоите хора. Прости ми. Изпълни ме с любовта на Господаря. Направи моя път да се пресече с пътя на тези, които се нуждаят най-много от това.

Бъди внимателен, обаче. Не се моли с тази молитва, ако я нямаш в предвид, защото това е видът молитва, на който Бог се удоволства да отговаря!

Второ, направи нещо удивително просто, но въпреки това духовно дълбоко. Потърси страдащите и се моли за тях. Не казах да им кажеш, че ще се молиш за тях. Казах да се молиш за тях. Точно така. Сега. Точно където си. Точно където са те.

Преди няколко години аз посетих една Библейска конференция в Калифорния и си тръгнах доста впечатлен от хората, които срещнах. В самолета по пътя за в къщи аз се опитах да очертая ясно кое беше това относно тях, което ме беше докоснало толкова дълбоко. Аз установих три неща относно тяхното християнство, на които аз завиждах и обожавах.

На първо място, тези хора имаха една безсрамна, екстравагантна обич към Исус. Тяхната любов към Спасителя беше удивително и освежаващо неподтисната. Друго нещо, което ме впечатли беше усещането за близост в тяхното взаимоотношение с Него. Те ходеха с Него и говореха с Него както ти и аз можем да прекараме една вечер заедно. Те живееха всеки момент като в директно лично общение с Бог, който наистина присъстваше за да действа и да се намесва в тяхна полза.

Но това, което ме докосна най-дълбоко беше тяхния навик да се молят за всеки, навсякъде, по всяко време. Аз съм се уморил да слушам хората да казват, на раздяла, “Ще се моля за теб.” Уморил съм се самият аз да го казвам. Тези хора в Калифорния не правят това. Вместо това, те се молят! Точно там където са, те се молят. Това може да бъде на опашка за хот дог или чакайки да влязат в обществената тоалетна или всред стаята за конференция през почивката.

Нашата любов към другите никога не прави въздействието, което Бог желае, ако тя не успява да отиде отвъд удобството, но често изважда прощалните думи, “Ще се моля за теб.” Така че не го казвай. Прави го.

Един ден получих обаждане от една скъпа дама в нашата църква, която беше пострадала от суров херпес. През сълзи, тя говори за благодарността, която чувстваше за служението на милост, което аз и жена ми бяхме в нейния живот. Какво направихме за да подбудим такава страст? Ние се молихме за нея. Това не изглеждаше толкова много, но за нея това беше всичко. “Вие бяхте такова благословение,” каза тя. “Не мога да ви благодаря достатъчно за това, че носихте този товар с мен.”

Това е едно от великите неща относно любовта. То много често идва в капчици вместо в огромни вълни. Малки неща, като молитва, добър телефонен разговор, картичка изразяваща твоето отношение, любезна прегръдка или потупване по гърба на някого, който се чувства недокоснат, спонтанна вечеря, не съобщено посещение.

Третото нещо, което да правиш е да търсиш “Уолтъровци” в твоето общество. Не се изисква много за да се мобилизира милостта на една църква в полза на един бездомен човек. И запомни, твоя успех не е измерен чрез техния отговор, а чрез твоята инициатива. Когато нещата се обърнат, Уолтър в края на краищата може да напусне нашия град и църква. Но аз съм убеден, че ако нищо друго не е извършено, той знае нещо за любовта на Бог, което в противен случай никога нямаше да знае.

Четвърто, търси “Уолтъровци” в собствената ти църква. Ти често не трябва да гледаш по-далеч от човека седящ до теб в неделя сутрин. Както Давид, техният тих вик е, “Никой не го е грижа за моята душа” (Псалм 142:4, NAS). Погледни отвъд красивите облекла и решителните усмивки. Бог може да ти покаже някой отчаян, умиращ брат или сестра, които се нуждаят само от уверението, че някой наистина го е грижа дали те са живи или умрели.

Това не отнема много. Една насърчителна дума, кратка молитва, искрено разпитване за това какво се случва  в тяхния живот, работят чудесно. Спомням си за един случай когато моята жена случайно се обърна към един човек седящ до нея в неделя сутрин и го попита как върви работата му. Тя нямаше идея, че аз бях съветвал съпругата му, която го заплашваше с развод. Днес те са помирени, и съпругът използва всяка възможност за да припомни на Ан колко прочувсрвена е била нейната заинтересованост от неговия живот в това критично време на емоционално страдание.

Пето, мобилизирай младежката група в църквата да вършат дворна работа, незначителни ремонти, и други прости помагания за тези, които са неспособни да се грижат за себе си. Не бъди неподвижен чрез мисълта, че такива дела са нищожни или незначителни. Това, което може да ти изглежда обикновено често е смазващ товар за тези, които са в нужда.

Това е, което имах предвид когато казах, че Божията любов никога не ни напуска където и да сме, но ни води на места където никога не сме били. Понякога тя дори ни завежда там където не искаме да ходим! Но Божита любов прави повече отколкото само да води. Тя трансформира. И когато веднъж си чул Бог да пее върху теб, изглежда просто естествено да се обърнеш и да пееш върху някой друг.

 

Притурка <> Глава петнадесета

Съдържание

Към началото