Глава VII – Младия апостол
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
Спуснах се надолу и закрачих из двора. Затворниците почти не се интересуваха от мен и не бяха забелязали сцените върху стената. Тогава си спомних, че не могат да виждат толкова надалеч. Един чернокож младеж застана на пътя ми и ме погледна със светлите си и любознателни очи.
„Кой си ти?“ – попитахме се едновременно и двамата.
Постояхме, гледайки се един друг, след което той каза:
„Името ми е Стефан. Аз мога да виждам. Какво друго искаш да знаеш за мен, което още не ти е известно?“
„Как бих могъл да разбера нещо за теб?“, попитах аз.
„Този, Който ми помогна да прогледам, каза, че един ден ще дойдат други, които не са затворници. Те също ще могат да виждат и ще ни кажат кои сме ние и как можем да излезем от този затвор“.
Започнах да възразявам, че не знам кой е той, когато си спомних какво ми беше казала Мъдростта за тези, които ще срещна отвъд следващата врата.
„Знам кой си, а също и някои неща за теб“ – казах му аз. „Но това е най-странният затвор, който съм виждал“.
„Но това е единственият затвор!“ възрази той.
„Откъде знаеш, след като си бил тук цял живот?“, попитах.
„Този, който ми даде зрение, ми каза, че е единственият. Обясни ми, че всяка душа, която е била затваряна, се намира тук. Той винаги ми е казвал истината, така че му вярвам за това“.
„Кой ти даде зрение?“ – попитах аз, заинтересован не само да разбера кой е направил това, но също и как може това да е затворът, който да държи всички души.
„Той никога не ми е казвал истинското си име, а просто се наричаше Мъдрост“.
„Мъдрост! Как изглеждаше той?“ – попитах.
„Беше млад, чернокож атлет. Можеше да вижда по-добре от всеки друг и изглеждаше, че познава всички тук. Има обаче нещо странно. Познавам и други тук, които казват, че са срещали Мъдростта, но те всички Го описват по различни начини. Някои казват, че е бял, а други – че е жена. Ако няма много „Мъдрост“, явно е, че е майстор по преобразяването“.
„Можеш ли да ме заведеш при Него?“, запитах.
„Бих те завел, но не съм го виждал от доста време. Страхувам се, че може да си е заминал или дори да е умрял. Много съм обезсърчен, откакто той изчезна. Моето зрение дори започна да се влошава, докато не видях теб. Щом те забелязах, веднага разбрах, че всичко, което ми е говорил, е вярно. Той ми каза, че ти също го познаваш, така че защо ме питаш толкова много за него?“
„Да, познавам Го, и бъди насърчен, твоят Приятел не е мъртъв. Ще ти кажа истинското Му име, но първо трябва да ти задам няколко въпроса“.
„Знам, че може да ти се има доверие и че всички като теб, които идват, ще искат да се срещнат с прогледналите. Ще те заведа при някои от тях. Знам също, че вие идвате, за да помогнете и на другите затворници да започнат да виждат. От едно обаче съм изненадан“.
„От какво?“
„Ти си бял. Никога не съм си мислил, че тези, които ще дойдат да ни помогнат да виждаме и да ни освободят, ще са бели хора“.
„Сигурен съм, че ще има между тях и такива, които не са бели“ – отговорих аз. „Мога да кажа, че имаш вече добро зрение и знам, че можеш да разбереш това, което ще кажа“.
Цената на зрението
Погледнах дали Стефан ме слуша и трогнат видях колко отворен и поучаем е той, в пълен контраст с учителката, която бе на неговата възраст. “Този мъж ще бъде истински учител”, помислих си аз.
„Когато достигнем на мястото на пълното зрение, ние няма да съдим хората по цвета на кожата им, по пола или възрастта им. Няма да съдим по това, което виждаме, а по Духа“.
„Това звучи като думите на нашите учители“, каза Стефан, малко изненадан.
„Има разлика обаче“ – продължих аз. „Те се опитват да ви накарат да си мислите, че всички сме еднакви, но ние сме създадени различни и това е с цел. Истински мир ще дойде само когато почитаме разликите, които имаме. Когато наистина знаем кои сме, тогава няма да се страхуваме от тези, които са различни от нас. Когато сме свободни, ние сме свободни да почитаме и уважаваме различните, винаги търсейки да се поучим един от друг, както ти сега правиш с мен“.
„Разбирам“ – каза Стефан. „Надявам се, че не съм те засегнал, като ти казах, че съм изненадан от цвета на кожата ти“.
„Не съм се обидил. Разбирам те. Насърчен съм задето можа да ме разпознаеш без да гледаш на това, че съм бял. Помни, че всеки път, когато отворим сърцата си да се поучаваме от различните от нас, нашето зрение ще се увеличава! Очите ти вече виждат по-ясно, отколкото в началото, когато се срещнахме.
„Току-що се чудех колко бързо ми се възвръща зрението“ – потвърди Стефан.
„Сега знам защо съм тук“ – добавих аз. „Не трябва да забравяш, че зрението е най-ценното ти притежание. Всеки ден трябва да правиш това, което спомага за увеличението му. Стой настрана от хората и нещата, които отнемат от зрението ти“.
„Да, като това да съм обезсърчен, например“.
„Точно така! Обикновено с обезсърчението започва изгубването на зрението“ – казах аз. „За да постигнем целите си, трябва да отхвърлим обезсърчението във всяка негова форма. То заслепява“.
„Когато започнах да виждам, изведнъж почувствах, че имам цел, може би много важна“ – продължи Стефан. „Можеш ли да ми помогнеш да я разбера?“
„Да. Да знаем целта си е един от най-бързите начини за подобряване на нашето зрение. Това също е и най-силната защита срещу всичко, което го разрушава. Мисля, че моята най-голяма цел тук е да помогна на теб и на другите с възстановено зрение, да познаят своята цел. Но първо трябва да поговорим за нещо по-важно“.
Заровено съкровище
Когато Стефан говореше, чувах гласа на Мъдростта и разбрах, че този млад мъж е бил поучаван от Господа. Откри ми се още, че той не знаеше Господното име и че щеше да му бъде трудно да повярва, че името на Мъдростта е Исус. Знаех, че се нуждая от водителство, за да споделя името на Мъдростта. Помислих си за апостолите, пророците, евангелизаторите, пасторите и учителите, които Мъдростта каза, че ще срещна зад вратата. Никога не съм и предполагал, че това ще стане на място като това. Докато гледах навън мнозинството от хора, почувствах Божието присъствие. Той беше с мен дори в мрака на този ужасен затвор и аз се развълнувах дълбоко. “Ето за какво съм бил приготвен”, помислих си.
„Стефан, какво виждаш, когато гледаш това множество от хора?“, попитах аз.
„Виждам объркване, разруха, горчивина, омраза, тъмнина“, отговори той.
„Това е вярно, но погледни отново с очите на сърцето си, използвай зрението си“, го помолих аз.
Той се загледа дълго и после каза колебливо: „Сега виждам голяма нива със скрито съкровище в нея. То е навсякъде и почти във всякаква форма“.
„Точно така“ – отговорих аз. „Това също е откровение за твоята цел. Ти си търсач на съкровища. Едни от най-великите души, които някога са живели, са в капан тук и ти ще помогнеш да бъдат открити и освободени“.
„Но как ще ги открия и как ще ги освободя, след като самият аз не съм свободен?“
„Ти вече знаеш как да ги откриеш, но е вярно, че не можеш да ги освободиш, без самият ти да си свободен. Това е следващият ти урок. Трябва да помниш, че винаги ще знаеш целта си във всяка ситуация, като гледаш с очите на сърцето си. Това, което виждаш с вътрешния си човек, винаги ще разкрива твоята цел“.
„Така ли разбра, че трябва да съм търсач на съкровища?“
„Да. Но трябва да бъдеш свободен, преди да станеш такъв, за какъвто си бил създаден. Защо не си избягал досега през тези дупки в оградата?“, попитах аз.
„Когато за пръв път започнах да виждам, забелязах оградите. Видях и дупките там и минах през тях. Когато стигнах до стената, се опитах няколко пъти да я прескоча, но страхът ме победи, защото височините ме плашат. Помислих си още, че ако прескоча стената, ще бъда застрелян“.
„Тези пазачи не могат да виждат така добре, колкото си мислиш“ – отговорих аз. „Те са почти толкова слепи, колкото всички тук“. Това изглежда много изненада Стефан, но мога да кажа, че очите му се отвориха повече.
„Виждаш ли върха на стената?“, попитах.
„Да, мога да го видя от тук“.
„Искам да запомниш това“ – продължих. „Бил съм на много места. Наречи ги други светове или измерения или както пожелаеш. Има един основен принцип, който открих за истината на всяко място и трябва да помниш това през целия си живот“.
„Какъв е той?“
„Винаги можеш да стигнеш до там, докъдето ти стига погледът. Ако виждаш върха на стената, можеш да стигнеш до него. Когато стигнеш до там, ще можеш да виждаш по-надалеч, отколкото си виждал някога. Трябва да продължаваш да вървиш, докъдето виждаш. Никога не спирай, когато погледът ти се простира по-надалеч“.
„Разбирам“ – отговори веднага той. „Но все още се страхувам да изкача тази стена. Толкова е висока!mДали е безопасно?“
„Няма да те лъжа и да ти кажа, че е безопасно, но знам, че е много по-опасно да не го направиш. Ако не използваш зрението си, ходейки в това, което виждаш, ще го изгубиш. Тогава ще загинеш в това място“.
„Как тогава ще открия съкровището, което е тук, след като си тръгна?“
„Това е добър въпрос, но също е и един от тези, които спират мнозина да изпълнят целта си. Мога само да ти кажа, че ти предстои пътуване, което първо трябва да завършиш. В неговия край ще намериш врата, която води обратно в затвора, както и аз открих. Когато се върнеш, зрението ти ще бъде така силно, че няма да могат да те заловят отново. То ще бъде достатъчно остро, за да видиш съкровището, скрито тук“.