Глава XVI – Грехът
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
След това се намерих отново до Мъдростта. Дълго време мълчахме, но аз не се нуждаех от думи, а просто да оставя душата си да се напои. Опитвах се да проумея мащабността на тази истина и реалност – да сме Божии поклонници. На Него, пред Когото слънцето бе като атом и галактиките – като малки песъчинки. И все пак Той слуша нашите молитви и ни се наслаждава постоянно, докато ни гледа, и бях сигурен, че често скърби за нас. Той беше много по-голям, отколкото човешки ум би могъл да предположи, но разбрах, че е и най-емоционалната Личност във вселената. Ние можем да развълнуваме Бога! Всяко човешко същество има силата да Му донесе радост или болка. Знаех това теологично, но сега го знаех по начин, който разбиваше привидната важност на всичко останало.
Нямаше как да обясня това с думи, но разбрах, че трябва да прекарвам времето си на земята в поклонение към Него. Това беше като ново откровение! Аз наистина можех да накарам Бог да се радва! Можех да зарадвам Исус! Разбрах какво Бог беше имал предвид, когато каза, че за това е отишъл на кръста. Заслужава си да направиш всякаква жертва само и само да трогнеш сърцето Му дори за кратък миг. Не искам да пропилявам никакво време, след като разбрах, че мога да го прекарвам в поклонение. Освен това беше очевидно, че колкото по-голямо е изпитанието, през време на което идваше поклонението, толкова повече то докосваше Отец. Това ме караше да искам да съм в изпитания, за да мога да Му се покланям, преминавайки през тях.
В същото време се почувствах като Йов, когато каза, че макар и да е познавал Бога само чрез чуването на ухото, когато Го видя, се покая в пръст и пепел. Бях като Филип, който бе с Исус толкова много време и пак не разбра, че вижда Отец чрез Него. Колко поразителна трябва да е нашата глупост за ангелите! Тогава Мъдростта заговори отново:
„Помни потенциала дори на един от най-малките Вярващи, които трогват сърцето на Отец. Бих отишъл на кръста дори само за един от тях. Аз също усещам вашата болка. Познавам изпитанията ви. Усещам болката и радостта на всяка душа. Ето защо Аз все още ходатайствам постоянно за всички вас. Ще дойде време, когато всяка сълза ще бъде изтрита. Време, в което ще има само радост, но дотогава болката ще бъде използвана. Не пропускайте изпитанията си. Вашето най-ценно поклонение и най-голямо изразяване на вярата ви, и това Ни е угодно, ще дойдат точно всред изпитанията ви.
Трябва да Ме видиш в своето Си сърце, както и в другите. Да ме разпознаеш в големите и в малките. Също както ти се явявах във всеки един от тези, които сега стоят пред теб, така ще дойда и чрез различни хора. Ще идвам при различни обстоятелства. Твоята най-голяма цел е да Ме разпознаеш, да чуеш гласа Ми и да Ме следваш“.
Когато се обърнах да видя Мъдростта, тя не беше вече там. Погледнах наоколо. Можех да усетя Господа навсякъде, но не Го виждах. Тогава се обърнах към свидетелите, които стояха пред мен. Той беше там. Не можех да Го видя, но по един дълбок начин, който знаех отпреди, Той беше във всеки от тях. Когато Реформаторът започна да говори, разпознах гласа на Мъдростта, също когато ми говореше директно.
„Той винаги е бил в нас. Той е и в теб. Той е в тези, при които трябва да се върнеш. От време на време Господ ще ти се изявява отново, но трябва да знаеш, че когато не Го виждаш така, както е сега, ще можеш да Го разпознаваш по-добре там, където Той живее – в Своите хора. Той е Мъдрост. Той знае как, кога и чрез кого да ти говори. Тези, чрез които прави това, са част от посланието. Спомни си какво каза Той, когато плачеше за Ерусалим: „Отсега нататък няма да Ме видите, докато не кажете: Благословен, който иде в Господното име“. Няма да Го видиш, докато не Го разпознаеш в тези, които Той праща при теб“.
„Лесно ми е да Го видя и чуя в теб“ – отговорих аз, „но ми е трудно да Го чуя в хора по земята, които не са прославени“.
„Не е казано, че ще бъде лесно там“ – отговори Анжело. „Да Го търсят е призивът на царете, които ще царуват с Него. Тези, които обичат Него и истината, ще Го търсят повече от най- големите съкровища“.
Завладян от Него
„Най-големият призив е да бъдеш завладян от Него“, каза един човек, когото не познавах, докато не пристъпи напред да ми се представи. Бях шокиран, че този човек е в компанията на светиите. Той беше голям завоевател, но аз винаги съм вярвал, че е причинил повече вреди на името Христово, отколкото всеки друг.
„Аз също намерих благодатта на кръста преди края си“ – каза той. – „Ти не се връщаш сега само за да завладяваш заради името Му, а за да бъдеш завладян от Него. Ако се посветиш в това да Му се предаваш, Той ще те използва да завладяваш за Него. Истинското завоевание е да плениш сърцата на хората с истина, която ги освобождава. Онези, които Го следват по-близо, ще бъдат използвани да завладяват най-много. Те ще бъдат най- великите царе на земята и рядко ще осъзнават, че са завладели нещо. Няма да виждат какво са постигнали, докато не дойдат тук. Онези, които трупат големи съкровища на земята – дори съкровища, които могат да бъдат считани за духовни – ще имат малко тук“.
„На земята не можете да измерите вечните богатства“ – каза Павел. „Когато умрях, всичко, на което бях посветил живота си на земята, беше вече погинало. Църквите, заради които живях и служих, за да ги издигна, отстъпиха, дори някои от най-близките ми приятели се обърнаха против мен. През последните дни чувствах, че съм се провалил“.
„Да, но дори аз считам Павел за духовен баща“ – продължи великият завоевател, „също както и повечето от нас, които са тук. Болшинството от тези, които ще преминат през последната, голямата битка, ще бъдат победители, защото той беше верен да стои за истината. Вие няма да можете да измерите точно истинския духовен плод, докато сте на земята. Можете да познаете вашия истински успех по това, колко ясно виждате Бога, колко по-добре чувате гласа Му и колко обичате братята“.
Тогава Павел каза:
„Месеци преди екзекуцията ми се чувствах като провалил се. В самия й ден обаче си спомних за Стефан, когото видях да умира в краката ми години преди това. Споменът за светлината, която беше върху лицето му в оня ден, ме е крепял през многото изпитания. Винаги съм мислил, че той е умрял и за мен, за да видя истинската светлина. Знаех, че ако умра като Стефан, тогава дори ако всичко останало, което съм направил, е било напразно, това би ми дало сигурност, че животът ми не е отишъл на вятъра. Бях дълбоко благодарен, че наистина умирам за Евангелието, дори да не изглеждаше, че служението ми е допринесло особено много.
Когато върху мен дойде откровението за това, дойде и благодатта и моят последен ден на земята беше най-прекрасният от всички. Тогава разбрах, че докато живеех и искрено опитвах да умирам всеки ден за моите желания, за да служа на Евангелието, всеки път, когато се отричах от себе си, бяха засявани вечни семена, въпреки че не можех да ги видя в областта на земното време. Сега, когато съм тук, разбирам, че това е вярно. Ти не трябва да съдиш по плода, който виждаш на земята, но прави това, което трябва, само заради това, че е правилно.
Но по-важно от това да се стараеш да принасяш плод, е да познаваш Бога. Ако Го търсиш, винаги ще Го намираш. Той винаги е близо до тези, които се приближават към Него. Мнозина искат присъствието Му, но не се приближават. Нужно е нещо повече от това да Го искаш. Трябва да Го търсиш. Това е част от призванието ти. Няма по-висша цел. Победата ти ще може да се оцени според търсенето ти. Ти можеш да бъдеш толкова близо до Него, колкото сам пожелаеш. Твоята победа в живота ще бъде толкова голяма, колкото е голямо желанието ти за Него“.
Тогава Павел издигна ръката си и ме посочи: „Много ти е било дадено, много и ще се изисква от теб. Дори ако заровиш част от талантите си, пак ще постигнеш повече от други хора, но ще си се провалил в поръчението, което ти е поверено. Никога не трябва да се мериш с другите, а продължавай напред, търси повече от Него и независимо от цялата слава, която ще ти бъде разкривана, никога не сваляй мантията!“
Сеене и жънене
Погледнах към мантията на смирението, към която сочеше. В цялата слава, която сега виждах, тя изглеждаше още по-невзрачна. Бях ужасен от това. Отгърнах я, за да видя облеклото си, което сега беше по-блестящо от преди. То така сияеше, че колкото повече го откривах, толкова групата пред мен избледняваше поради блясъка. Почувствах обаче как притеснението ми намаля при светлината на облеклото. Тогава реших да сваля мантията напълно, за да не бъда отблъскващ в присъствието на толкова много слава.
Настана тишина. Замлъкнах за няколко секунди. Не виждах нищо поради светлината на облеклото ми. Не разбирах защо също не чувам нищо. Тогава извиках към Мъдростта.
„Облечи си мантията“, чух Го да казва. Направих го и започнах отново да виждам макар и смътно очертанията на Голямата зала.
„Господи, какво стана? Защо всичко е отново така смътно?“
„Ти не можеш да Видиш нищо тук, без да носиш мантията“.
„Но сега е върху мен и все още не виждам много добре“, възразих аз, чувствайки ужасно отчаяние.
„Всеки път, когато свалиш смирението си, ще бъдеш заслепен за истинската светлина и ще ти отнеме известно време, докато започнеш да виждаш отново“.
Въпреки че започвах отново да различавам славата наоколо, това беше нищо в сравнение с преди. Зрението ми се възвръщаше, но много, много бавно. Беше мъчително.
„Къде е Павел?“ – попитах аз. „Знам, че той щеше да ми каже нещо много важно“.
„Когато ти свали мантията, всички, които бяха тук, си тръгнаха“.
„Защо? Защо ще си тръгват само заради това, че съм си съблякъл мантията? Просто бях притеснен от вида си. От това ли се обидиха?“
„Не, те не се обидиха. Те знаеха, че ти не можеш да Ме видиш или чуеш чрез тях без мантията, така че се прибраха по домовете си“.
Наскърбих се повече от всякога. „Господи, знам, че това, което щяха да ми кажат, беше много важно. Ще се върнат ли?“
„Вярно е, че изпусна едно важно откровение, като свали мантията си. То щеше да ти помогне, но ако си научиш урока и никога не я сваляш отново, особено поради причината, поради която сега го направи, тогава ще си научил още един важен урок“.
„Господи, мисля, че научих този урок. Не помня някога да съм се чувствал така зле. Не може ли те да се върнат сега и да споделят това, което имаха за мен?“, умолявах аз.
„Всяка истина и всяка мъдрост идват от Мен. Аз говоря чрез хора, защото хората, които употребявам, са част от посланието. Докато ти стоиш смирен и облечен с мантията, Аз мога да ти говоря в слава. Когато я свалиш, ставаш духовно сляп и глух. Винаги ще ти говоря, ако ме призовеш, но ще трябва да променя начина, по който ще правя това.
Целта Ми не е да те накажа, а да ти помогна да възстановиш зрението си по-бързо. Аз ще ти дам посланието, което имах за теб, чрез тези свидетели, но сега трябва да ти бъде дадено чрез враговете ти. Това ще дойде с изпитания и ще се наложи да се поклониш много ниско, за да го получиш. Това е единственият начин, по който можеш да си възвърнеш зрението толкова по- бързо, колкото е необходимо. Трябва да виждаш това, което предстои да дойде“.
Съкрушаване
Мъката, която чувствах, бе почти непоносима. Разбрах, че това, което можех да получа по един славен начин, сега щеше да дойде чрез големи изпитания, но дори по-лошо от това беше фактът, че голямата слава, която видях само преди няколко минути, сега беше толкова неясна.
„Господи, съжалявам за това, което направих. Сега знам колко сгреших. Болката едва се издържа. Няма ли начин да ми бъде простено и да получа обратно зрението си? Не изглежда справедливо един момент на гордост да бъде толкова опустошаващ“, умолявах аз.
„Простено ти е. Нищо няма да ти се направи като наказание. Аз платих цената за този грях, както и за всички останали. Ти живееш чрез благодатта Ми. Не поради закона за праведността. Поради Моята благодат има последствия заради греха. Ти трябва да жънеш това, което си посял, иначе не бих могъл да ти поверя властта Си. Когато сатана направи първата си стъпка към гордостта, множествата от ангели, които му бях дал, паднаха заедно с него. Когато Адам съгреши, много други също щяха да пострадат.За тези, на които давам такава власт, има и съответната отговорност.Не може да има истинска власт без отговорност. Отговорност означава, че други ще страдат, ако ти се отклониш. Грешките си имат последствия.
Колкото повече власт ти е дадена, толкова повече можеш да помогнеш или да нараниш други със своите действия. Да премахнеш последствията им би означавало да премахнеш истинската власт. Ти си част от новото създание, което е много по-велико от първото. Призованите да управляват с Мен, имат най-голямата отговорност от всички. Те са призовани на по-висока позиция от тази, която сатана имаше. Той беше велик ангел, но не беше син. Вие сте призовани да бъдете сънаследници с Мен. Целият ви живот на изпитания и откровения е с цел да ви научи на отговорността, свързана с властта.
За всеки урок, който трябва да научиш, има лесен и труден начин. Можеш да смириш себе си, да паднеш на Канарата и да се строшиш или скалата да падне върху теб и да те смаже. И в двата случая крайният резултат ще бъде съкрушаване и смирение. Гордостта бе причината за първото отпадане от благодатта, а също и за много от паденията от тогава насам. Тя винаги води до трагедия, тъмнина и страдания. За твое добро и за тези, на които си призован да служиш чрез власт, Аз няма да направя компромис с това да те дисциплинирам, като те уча, че това, което сееш, него и ще пожънеш.
Адония се хвалеше, че баща му цар Давид не го дисциплинира. Соломон се оплакваше, че не му се е разминавало, без баща му да го е наказвал. Въпреки че Соломон мислеше, че не е бил възпитаван справедливо, Давид не беше несправедлив. Той знаеше, че Соломон е призован за цар. Тези, които биват най-много дисциплинирани, са именно призованите да ходят в по-голяма власт.
Ти ослепя, защото излезе от смирението и започна да ходиш в гордост. Смиреният не може да бъде смутен и притеснен. Когато започнеш да се чувстваш по този начин, това е, защото си се възгордял. Нека притесненията ти бъдат предупреждение, че си отстъпил от Мъдростта. Никога не позволявай на притеснения да контролират действията ти. Ако го направиш, ще паднеш дори по-надолу. Научи се да използваш всяка възможност да се смиряваш, знаейки, че тогава Аз ще мога да ти поверя повече власт.
Не се хвали със силата си, а с немощта си. Ако говориш открито повече за своите недостатъци, с цел да помогнеш на другите, Аз ще мога още по-открито да изявя победите ти, защото всеки, който издига себе си, ще се смири, и който смирява себе си, ще бъде издигнат“.
Знаех, че всичко, което казва, е истина. Проповядвал съм същите послания много пъти. Помислих за това как Павел предупреди Тимотей да внимава на собствените си поучения и разбрах, че аз имам нужда от моите послания повече от онези, на които съм ги проповядвал. Сега бях по-засрамен от светещото си облекло, отколкото от мантията на смирението. Дори я дръпнах повече, за да скрия облеклото. Когато го направих, очите ми се проясниха и зрението ми се увеличи и стана по-добро, въпреки че не беше като преди.
Обърнах се да видя вратата. Страхувах се да се върна през нея, поне докато не получех зрението си обратно.
„Трябва да тръгваш сега“, каза Мъдростта.
„Какво има от другата страна?“, попитах аз.
„Твоето призвание“, отговори Господ.
Знаех, че трябва да тръгна. Все още много съжалявах, че не можех да вляза през вратата отново със зрението, което имах преди, защото вече знаех колко е тъмно оттатък. Ще бъда дори по-зависим от другите за известно време”, помислих аз и се доверих на Господа, а не на собственото си зрение. Веднага очите ми станаха по-силни. Исках да погледна още веднъж към Голямата зала, за да видя дали зрението ми е така добро, колкото беше, но реших да не го правя. Сметнах, че е по-добре сега да не поглеждам назад. Тогава Мъдростта се появи до мен, почти толкова блестяща, колкото и преди. Очите ми се приспособиха към светлината много бързо и сега можех да Го видя. Той не каза нищо, но дори само присъствието Му ми вдъхваше кураж. Все още чувствах угризения, че не бях чул цялото послание, което щях да получа от облака свидетели.
„Ако угризението се превърне в решителност, изпитанието ще бъде много по-лесно. Тогава, когато твоите врагове издигат себе си над теб, ти ще растеш още повече във власт, за да надделееш над тях“.
Когато погледнах назад към вратата, се учудих. Видях толкова неща върху нея, че за момент си помислих, че е друга врата. Изглежда, че беше станала по-красива и нямаше друга подобна дори и в тази област. Имаше титли, написани с най-прекрасен златен и сребърен шрифт. Имаше красиви скъпоценни камъни, които не познавах, но бе толкова завладяващо, че ми беше трудно да отвърна поглед от тях. Те бяха живи. Тогава осъзнах, че цялата врата беше жива.
Докато гледах към нея, Мъдростта сложи ръка на рамото ми и каза: „Това е вратата на Моя дом“. Когато каза това, веднага разбрах, че привличането, което чувствах към тази врата, беше същото, което изпитвах, когато гледах към самия Него. Някак си вратата беше Той. Как можеше нещо толкова красиво да е изглеждало така обикновено и непривлекателно преди, питах се аз. Господ отговори на неизречения ми въпрос.
„Не можеш да видиш дома Ми, докато не видиш Мен в хората Ми. Когато започна наистина да Ме чуваш чрез Моите хора, преди да си беше свалил мантията, очите ти започнаха да се отварят и можеше да видиш дома Ми такъв, какъвто е. Има много повече слава, отколкото може да бъде видяна сега. Това е вратата, но има и още. Когато се върнеш в областта на твоето време, това е, което трябва да търсиш. Това е, към което трябва да водиш хората Ми и за което трябва да помагаш да се построи – Моят дом“.
Докато ръката на Мъдростта беше още върху мен, тръгнах към вратата. Тя не се отвори аз преминах направо през нея. Не вярвам да има човешки език, който да може да опише какво почувствах, когато се намерих оттатък. Само за миг видях славата на всички времена. Земята и Небето бяха едно. Видях множества ангели и хора, по-славни от ангелите. Всички те бяха слуги в Неговия дом.
Бях разбрал призива. Въпреки че бях преминал през толкова много неща, знаех че битката ми тепърва предстои.