Глава осма – Предизвикателството
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
След като всички пихме от потока, седнахме в голям полукръг, за да се помолим и за едно кратко поучение, за да преговорим всичко, което бяхме научили този ден. Имаше много, което да се анализира, но след одобряването през деня, ние бяхме емоционално изтощени. Въпреки това, живата вода ни съживи така че молитвите ни бяха страстни, както и дискусията след краткото поучение. Аз завърших с преглед на трите ни главни цели за всеки ден:
- Познаване на гласа на Господа
- Покорство на Него
- Живеене в присъствието Му
На следващата сутрин пихме и отново седнахме да се молим заедно и прегледахме целите си за деня. Ние прегледахме трите си главни цели и предизвикахме групата как можем да вземем най-доброто от нашия ден, дори и да не сме атакувани от лъв, да нямаме посещение от Илия или някаква друга драма. Присъствието на Господа беше много реално. Беше трудно не просто да искаме да стоим там цял ден, но започнахме да вървим надолу по пътя.
Не бяхме вървели много когато се намерих в една малка група съставена от двете Мерита, Уилям, Марк и още някои. Уилям започна разговора:
„Познаването на Неговите пътища е по-ценно от всяко земно съкровище. Всички се съгласихме с това. Ако това не е било ясно преди, вчерашния ден напълно го установи. Ние бяхме в това пътуване едва от няколко дни, но модела се развиваше. Ние дискутирахме някой принцип или истина и след това преживявахме приложението им. Можем ли сега да очакваме това всеки ден?“
„Ако пребъдваме в Господа, това е един от начините, по които Той ни учи“, отговорих аз. „Той е Пътят, Истината и Животът. За да стане една истина живот, тя трябва да се приложи в живота ни. Словото казва, че пътеките на праведните се подреждат от Господа. Той подрежда стъпките ни, за да помогне това, което ни учи да се превърне в живот.
„Обещано ни е в Неговото Слово, че всеки, който търси, намира, и всеки, който иска, получава. Един по-точен превод би бил, че всеки, който продължава да търси, намира, и всеки, който продължава да иска, получава. Търсенето на тези съкровища на познаването на Неговите пътища е едно от най-великите приключения, които можете да познаете в този живот, до голяма степен понеже Той прибавя към него преживяването на истината“.
„Ако Той иска всички да бъдат спасени и да дойдат до познаването на истината, и всички ние да Го познаваме, защо го прави толкова трудно?“ попита по-малката Мери.
„Само онези, които са достатъчно загрижени да преследват тези съкровища, ще ги намерят. Тези, които са толкова много загрижени за тях, вероятно ще бъдат достатъчно загрижени да боравят с тях правилно. Това вероятно е като всяко земно богатство. Тези, които нямат опита да изградят богатство, няма да имат мъдростта да го задържат. Онези, които нямат опита да търсят Неговите съкровища на мъдрост и знание, няма да са достатъчно загрижени да ги пазят или да ги живеят. Въпреки това, най-великото съкровище от всички ще бъде взаимоотношението, което имаме с Него, когато Той става нашия Учител“.
„Когато си прекарал тези години на търсене и изучаване, за които говориш, само чел ли си или и си слушал посланията, които си чувствал, че Той е слагал в ръката ти?“ попита Мери.
„Не. Аз съм чел и учил много неща. Поставял съм главния приоритет на някоя книга или материал, които съм чувствал, че Той специфично е слагал в ръцете ми, но само малък процент от това, което съм изучавал бих поставил в категорията да знам, че това ми е било дадено директно от Господа. Те често ме караха да отида до някоя следа, но аз следвах следата със собственото си търсене и изследване“, отговорих аз.
„Отново, Той е наречен ‘Помощникът’, Който е изпратен да бъде наш Водач, а не ‘Изпълнител’. Когато попадах на следа аз чувствах водителството Му, ако започвах да се отклонявам от нея, и Той ме коригираше и ми помагаше да се върна в правилни път. Също научих, че както Исус каза за Себе Си, Той е кротък и смирен по сърце. Той е кротък по начина, по който ни води. Поради тази причина, трябва да стоим чувствителни, за да разпознаем водителството Му и дори корекцията Му. Той може да използва драматични начини, за да привлече вниманието ни, както научихме вчера с лъва, но това е изключението, а не правилото.
„Бях научен, когато бях млад вярващ, че Той ни е дал желанията на нашето сърце. Нещата, които сме желали във вътрешното ни същество, са били нещата, които Той ни е призовал да вършим. Когато нямах специфично водителство да уча нещо, или книга или послание, които да чувствам, че Той ми е дал, аз следвах сърцето си в моите изучавания. Това изглежда, че винаги се отплаща“.
„Имало ли е и други такива, с които да си имал общение?“ попита някой от тези, които не познавах добре.
„Как е името ти?“ попитах аз възрастната дама.
„Името ми е Джуди“.
„Джуди, това е добър въпрос. Имало е някои, с които съм общувал за тези неща. Те бяха рядкост, но бяха богати по съдържание. Мисля, че някои от нашите разговори бях такова откровение както много от книгите, които съм чел. Понякога питах Господ някои въпроси преди да се срещна с тези приятели, и на нашата среща, въпросите ми бяха отговаряни, понякога дори подред. Те дори може да не са знаели, че Господ ги използва по този начин, но това правеше нещата дори по-добри. Колкото по-близо бяхме привличани един към друг, бяхме привличани дори повече към Господа. Аз знаех, че Той беше мой Учител.
„Обаче, просто да срещнеш някой със същия стремеж за разбиране беше като да откриеш едно дори по-голямо съкровище. Общението което имахме около тези неща беше първото ми истинско вкусване на койниния“.
„Можеш ли да ни разкажеш малко повече за себе си?“ попита Джуди.
„Мисля, че заслужавате да знаете повече за мен, защото ще ме имате тук поне за малко“, започнах аз. „Аз бях агностик, преди да разбера, че Бог беше реален. От времето когато се научих да чета аз имах глад да чета всичко, което можех да хвана в ръцете си. Развих любов към знанието. Исках да зная всичко, и имах много интереси, но започнах да си мисля, че най-великото откритие, което някой някога може да направи беше да познае Бог. По това време, както повечето хора, аз бях объркан от религия, но си мислех, че ако някога можех да науча кой е истинския Бог, щях да прекарам останалата част от живота си да Го опознавам. Какво можеше да е по-важно от това?
„След това имах преживяване на свръхестествено обръщане, което ме остави без никакво съмнение, че Бог е реален и че Исус е Божият Син и всичко, което Той каза, че беше е в Писанията. Това беше най-великият ден от живота ми. Знаех, че съм намерил най-великото съкровище на знание, което някой някога може да намери. Аз съм в постоянно страхопочитание и очарование от Него от тогава. Не мога да си представя живота да бъде по-чудесен от това да Го познавам и да Му служа.
„Писано е, че ‘Бог е Любов’, и научих, че не можете да научите нищо за Него, без да Го обичате повече. Това ви принуждава да учите повече за Него, така че да бъдете хванати в една все по-затягаща се и възкачваща се спирала на живота, който става по-силен и по-силен. Аз наричам това ‘най-великото пристрастяване’, така че всяко друго пристрастяване е фалшиво. Няма нищо, което някога ще задоволи човешката душа както познаването на Бог. Когато веднъж започнете да Го познавате, вие просто не можете да Го познаете достатъчно“.
„Аз ще свидетелствам за това“, каза Илия, който се беше присъединил към нашата компания без да го забележим. „Виждал съм славите на земята и на небето. Славите на небето засенчват най-великите слави на земята повече отколкото може да се изрази, но славата на Бог засенчва славата на небето дори повече.
„Аз съм седял в най-великите съвети на небето. Най-великите чудеса от всички е как Господ споделя славата Си с хората, и как Той възнамерява да живее на земята сред хората. Неговата любов към човека е повече отколкото някой все още е схванал. Да се знае това е най-великото от всички знания; това е най-великото от всички съкровища. Най-висшето търсене от всички е Той да се познава“.
Ние всички все още обмисляхме това, което Илия беше казал. Имаше дълго мълчание, но не беше неловко – беше свято. Присъствието на Господа беше толкова велико, че просто искахме да Му се наслаждаваме. След дълго време, Марк проговори:
„Господ построи Своето място за живеене сред хората в пустинята с децата на Израел. Там ли е, където Той изгражда Своето място за живеене сред нас?“
„Защо Той просто дойде върху нас толкова силно, тук и сега?“ попита някой.
„Понеже говорехме за Неговия глас“, отговори по-голямата Мери. „Истинското откровение не беше в думите, а в това, което усетихме – Неговата любов към нас. Той е с нас. Той ни обича“.
„Той е с нас през цялото време, знаем, но е толкова различно когато идва върху нас по този начин“, намеси се някой друг.
„Това е изявеното Му присъствие“, добави някой. „Той е с нас през цялото време, но не винаги изявява Себе Си по този начин. Да бъдем с Него в Неговото присъствие е като нищо друго. Това е, за което сме създадени – да живеем с Него, да познаваме специалното Му общение“.
Трябваше да спрем. Просто не беше възможно да продължаваме да ходим. Останалата част от групата се събра, и ние се молехме и се покланяхме дълго време. Никой не искаше да тръгва. Много сълзи потекоха. После имаше смях. Не шеги, просто радост. Всички изглежда, че знаехме по едно и също време, че трябваше да започнем да ходим отново. Всички просто станахме и тръгнахме.
„Чувствате ли се обновени“, попита Уилям. „Това беше по-добро дори от живата вода. Не знам дали някога съм се чувствал така добре“.
„’Той е съживяващ Дух, Който ще съживи нашите смъртни тела’“, цитира някой.
„Това е, което цар Давид нарича ‘сладкото общение’, което са преживявали в дома на Господа“, намеси се друг. „Няма нищо друго като това. Ето защо Давид трябваше да има ковчега при себе си в Ерусалим“.
Докато се наслаждавахме на това, което току-що бяхме преживяли, аз огледах групата и не можех да направя нищо друго освен да си мисля колко чудесно беше да минавам през пустинята с тях. Заради това, можех да бъда доволен да стоя в пустинята. Присъствието на Господа е по-чудесно от всичко. Не бях преживявал нищо такова, когато минах през същото това място сам. Обичах ги всички. Погледнах тези, с които все още не бях се запознал, и ги обичах, и не можех да дочакам да ги опозная.
„Известен си с това, че обичаш историята, особено църковната история. Какво те е накарало да изучаваш тези неща?“ попита ме някой. „Чел ли си много за преживяване като това от други?“
„Ще отговоря първо на последния въпрос“, започнах аз. „Да, някои са писали за своите преживявания с изявеното присъствие на Господа. Онези, които са го преживявали го описват различно по някои начини, но е имало една обща нишка. Резултата винаги е бил същият: ненаситно желание да бъдеш по-близо до Господа и общение койнония с всички, които заедно преживяват това, точно както ние го преживяваме сега.
„Вие можете да кажете разликата в писанията на тези, които са преживяли това. Тяхното послание е било много повече от просто доктрина и принципи. Имало е живот в него, който ви е карал да не искате да оставяте книгата. Съчувствам на всички, които са седели с години под поучение и проповядване, но никога не са преживявали Самият Господ. Това е толкова често срещано в нашето време, но мисля че е било често срещано още от първи век. Еклесията, структурата и управлението на църквата, е ужасно нещо без койнонията – общението с Господа и с Неговите хора, което сме призовани да имаме.
„Що се отнася до първия ти въпрос, какво ме е накарало да изучавам история, особено църковна история, бяха ми дадени инструкции да го правя. Беше ми казано, че там е, където се намират едни от най-големите съкровища на мъдростта и на знанието. Това е вярно.
„Библията основно е историческа книга. Тя предимно се отнася за Неговите взаимоотношения с хората и как Той е извършвал намеренията Си чрез тях в миналото. История идва от думите Негов и история (на английски). Целта ми за изучаването на историята беше да видя делата Му в нея, и чрез това, да познавам пътищата Му по-добре. Обаче, първите две години от изучаване на църковната история бяха вероятно най-сухите времена, които някога съм прекарвал в четене. Не осъзнавах, че изграждах основа на общо познание, която беше необходима за страхотните откровения, които щяха да последват. Без тази основа едни от най-великите откровения, които открих дори нямаше да имат смисъл за мен, и вероятно щях да ги захвърля. Трябва да минете през пустинята, за да стигнете до обещаната земя, и тази пустиня обикновено е точно обратното на това, което ви е обещано. Моята пустиня трая около две години, във връзка с изучаването ми на история, но от тогава това е било най-чудесната обещана земя“.
„Кое беше най-важното нещо, което научи от църковната история?“ попита Мери.
„Без съмнение това ще бъде Божието безотказно преследване на човека и Неговото невъобразимо търпение и любов към човека, въпреки че Той е постоянно отхвърлян и пренебрегван от човека. Това е най-болезнената любовна история, която е писана някога, и тя все още не е свършила. Той е в безотказно търсене на невяста, но до днес тя изглежда, че има малко или никакво време за Него. До тук, това е една от най-големите трагедии, но знаем, че ще има един от най-чудесните завършеци. Той ще има невястата, която толкова заслужава“.
„Ти каза това сякаш усещаше болката Му. Аз също можах да я усетя докато споделяше това“, каза Мери.
„Има много страдание на земята, и е правилно да имаме състрадание за това“, продължих аз. „Но мисля, че е дори по-важно да познаваме страданието на Господа. Неговото страдание не свърши на кръста. Той все още ходатайства за нас, понеже все още ни съчувства за нашето страдание, и това Го наранява. Обаче, не мисля, че това ще спре докато не видим и не сме докоснати от Неговото страдание и не се посветим да видим невястата, за която Той е толкова достоен, да се приготвя за Него, и те да са съединени. Тогава, краят на цялото страдание може да дойде, и новият век, в който ще дойде Неговото царство ще започне.
„Духовната незрялост започва когато спрем да бъдем фокусирани на себе си и започнем да се фокусираме на това да служим на Господа и да помагаме на другите. Напредъка в царството идва като станем по-големи служители на другите. Ние сме създадени за Негово удоволствие, и никога нищо няма да задоволи душите ни както изпълнението на тази цел. Да прекараме цял живот просто, за да Му доставим радост за един единствен миг би било един добре живян живот, но Ние можем да Му доставяме радост всеки ден. Какво имаме друго да правим, което да е по-важно от това?“
Вървяхме мълчаливо известно време. Погледнах към останалата част от групата. Всички освен неколцина сега се бяха разделили на малки групички. Повечето си говореха докато вървяха, някои се смееха, други изглежда бяха в дълбоки дискусии. Имаше няколко човека, които вървяха сами, но те изглежда че искаха това, потънали в собствените си размишления или молещи се. Това беше специално време, все още нямаше никакви травми или драми. Изглежда, че това беше точно това, от което се нуждаехме след напрежението на деня. Присъствието на Господа беше толкова силно, че се почувствах сякаш бяхме деца излезли на разходка с нашия Татко. Това беше откровение, че едно толкова пусто място можеше да бъде толкова чудесно.
Скоро можех да кажа, че Мери имаше още въпроси, които искаше да зададе, така че аз я насърчих да го направи:
„Какво ти се върти в главата?“ започнах аз.
„Това, което сподели за твоите уроци от историята беше дълбоко. Никога не искам да го забравям. Можеш ли да споделиш още нещо? Не мисля, че ще имаме толкова време да изучаваме като теб, а аз искам да науча всичко, което мога докато имаме шанса“, започна тя.
„Ти си практичен човек, затова ще споделя с теб това, което мисля, че е най-практичния урок, който съм научил изучавайки историята: Поговорката е вярна, че ‘онези, които не знаят историята, са обречени да я повтарят’. Повтарящите се цикли на историята са трагични. Човечеството е направило изключителен напредък по много начини, но в някои от най-основните, най-важните неща от всички изглежда не сме научили много. Продължаваме да вършим същите грешки“.
„Църквата е била толкова виновна колкото и останалата част от света. Всяко духовно поколение е склонно да прави същите грешки като предишните поколения. Разбира се, всеки историк или ученик на историята ще види това, и някои са предложили решения, но до днес, ние не сме избягали от тази ужасна водеща надолу спирала. Това е причината за най-лошите човешки трагедии, и защо те се повтарят отново и отново“.
„Това е най-важният урок?“ попита Уилям. „Това е станало едно толкова евтино клише, което всеки повтаря“.
„Прав си. Всеки го казва, и мисля, че повечето го вярват, но продължават да го правят“, отговорих аз.
„Защо мислиш, че е така?“ попита някой друг.
„Това е комбинация от неща, но мисля, че най-надделяващата причина е гордост. Сърцевината на тази гордост кара всяко поколение да си мисли, че са по-добри от предното поколение. Ние сме склонни да си мислим, че сме по-умни, по-мъдри, и определено не сме като нашите родители, и това ни държи в капана. Докато растем, ние ставаме точно като нашите родители, или от реакция към нашите родители и опитвайки се да бъдем различни от тях, ние ставаме все по-плитки обвивки на това, което можем да бъдем. Реакциите на проблемите на нашите родители, или на някой друг, няма да ни освободят от този капан. Само покаянието, и смирението, което ще ни даде възможност да бъдем поучаеми, ще ни освободи.
„Господ ни даде отговора на тази дилема, когато даде закона на Мойсей и ни заповяда да почитаме майките си и бащите ни. Той не каза да почитаме страхотните, или дори само добрите, но каквито и родители да имаме. Аз мисля, че ако мисленето ни е да почитаме онези, които са си отишли преди нас вместо да ги пренебрегваме, ние дори можехме да научим толкова много от лошите, че нашият напредък можеше да се умножи.
„Алекс Халей веднъж е казал, че когато умира един стар човек това е като да бъде изгорена една библиотека. Това, че нашите стареи не са слушани, това, че не сме се опитали да научим всичко, което можем от тези, които преди са били по този път, е една от най-големите грешки, и причината защо повтаряме големите грешки от историята отново и отново.
„Великите поучения и великите истини могат да станат нещо обикновено, но е рядкост да се намери някой, който е бил променен от истината. Множества могат да цитират великите поучения на вярата, но е рядкост да се намерят такива, които ги живеят. Мисля, че смирението трябва да бъде смесено с истината, за да ни промени.
„Бог заповяда на Израел да повтарят своята история всяка година. Това не беше, за да ги накара да живеят в миналото, въпреки че не можем да се справим с настоящето или с бъдещето както би трябвало, ако забравяме уроците на миналото. Да не уважаваме миналото достатъчно, че да го изучаваме, вероятно е главната причина толкова много империи да са се издигнали през всичко, което е било необходимо, за да съградят такова нещо само за да се разпаднат бързо поради липсата на просто, основно, разбиране.
„Заповедта да почитаме бащите и майките си е единствената заповед с обещание. Тя се намира и в Стария и в Новия завет. Обещанието е, че ще ни бъде добре, и ще живеем дълго в земята, която Господ ни е дал. Краткотрайните империи, бизнеси или семейства често са толкова излишни.
За да почитаме бащите и майките си, е необходимо много повече от това просто да знаем техните истории, това продължава с почитане на техните поучения“.
„Как можем да имаме тази почит?“ попита някой.
„Много по-лесно е да се учи за Божията благодат, отколкото да се ходи в нея. Всичко е благодат, но само онези, които преследват Него, я намират. Трябва да сме достатъчно загрижени за тази заповед на Господа, за да преследваме това, което означава да почитаме бащите и майките си. Не мисля, че има определена формула за това. Трябва да сме достатъчно загрижени, за да се стремим да го разберем и след това да го правим.
„Може да започне с това да сме достатъчно загрижени да разберем тяхната история и да чуем какво имат да кажат. Ние имаме много поучение за вяра, но Словото казва, че са нужни вяра и търпение, за да се наследят обещанията. Мисля, че частта на търпението често е изоставяна. Изисква се голям търпение, за да се изучава история или да се слушат нашите стареи, но онези, които го правят са възнаградени.
„Едно от най-великите откровения за Бог в историята е Неговата привидно безкрайна любов и търпение към човека. Ние винаги се учим, но не стигаме до познаване на истината. Въпреки това, Той изпраща Своите свидетели до всяко поколение и се опитва да ни помогне. Всяко поколение се съпротивява на тези, които са изпратени до тях, и след това се спъват в същите препятствия както предните поколения, но Той продължава да се протяга към човека. Дори малцината, които почитат Неговите свидетели, рядко правят това, което те казват. Въпреки това Господ никога не се е отказал от нас. Той остава верен дори когато ние сме толкова неверни“.
„Виждаш ли някаква надежда за нашето поколение?“ попита по-малката Мери.
„Да. Виждам голяма надежда. Вашето поколение може да бъде това, което прекъсва цикъла, изпълва целта си и наистина приготвя пътя за идването на царството“, отговорих аз.
„Преди да ви дам главната причина за тази надежда, моля ви изтърпете ме да споделя някои други принципи, които съм научил. Това, което в началото може да ни разочарова може да доведе до една дори по-голяма, по-реална надежда. Истинската надежда, която никога няма да ни разочарова често трябва да започне с това да загубим надеждата си в хората, но тогава е когато можем да поставим надеждата си в Единственият, който е достоен за нашето упование – Господ. Надеждата ни не може да бъде в хора, дори и в Божиите хора, само в Него.
„Това, което ме накара да продължа и да вярвам в крайната славна победа на църквата, е, че моето упование е в Бог да направи това да се случи, а не в хората. Да бъдеш разочарован, означава да изгубиш илюзиите си (на англ. това е игра на думи, разочарован е “disillusioned”, а да изгубиш илюзиите си е “to lose your illusions”.) Това е добро нещо, но после трябва да заместим илюзиите си с вяра. Истинската вяра винаги е съсредоточена върху Бог, а не върху хората.
„Истинската вяра не може да бъде основана на нищо друго освен на истината. Част от истината е да виждаме истинското си състояние, но даже по-важно е да виждаме Божието сърце и намерения за нас. Израел минаваше през повтарящи се цикли на: уповаване в Него и виждане на победата Му; забравяне на Него и изпадане в отстъпничество; падане в робство; викане към Него за избавление, и Той ги избавя, отново и отново. Църквата е правила същото нещо през историята.
„През всичко това, Бог никога не е загубвал Своето търпение или Своята надежда в нас, понеже Той не се доверява наистина толкова на нас колкото на Своя Свят Дух да направи това да се случи. Ще има едно поколение, което ще счупи този водещ надолу цикъл, в който сме били уловени, и вашето поколение показва белезите, че то може да бъде това.
„Можем да бъдем сигурни, че поколението, което ще пробие през този ужасен капан ще бъде поколението, което се учи как да почита бащите и майките си. Те ще научат уроците без да трябва да повтарят минали грешки, понеже ще се съпротивят на измамата, че те са много по-умни или по-добри от предишните поколения. Това поколение ще пробие и ще завладее обещаната земя.
„Едно от нещата, които ми дават надежда във вашето поколение, е дълбоката арогантност, която сега сграбчва това поколение, и начинът, по който гордостта и бунтът се възхваляват“, казах аз.
„Как това нещо ще ти дава надежда? Не е ли то противоположното на това, което имаме нужда да прегърнем?“ почти изтърси Мери.
„Да, така е, и това е смисълът. Един главен фактор относно времената е, че краят на века е жътвата. Главен фактор относно жътвата е, че всички семена, които са били посяти узряват, и добрите и лошите. Гордостта и арогантността на човека изглежда, че идват до узряване във вашето поколение, но от това също можем да знаем, че добрите семена също ще узреят.
„Когато Господ говори за края на века, Той каза, че ще изпрати ангелите си да съберат от царството Му всички съблазни. Плевелите ще бъдат събрани първи, и това ще остави житото.
„Истинските пришълци не следват масите, но винаги се движат в противоположния дух на този свят. Гордостта и арогантността на човека са достигнали нивата, които са пророкувани за края на този век. Не може да стане по-лошо, така че тези, които победят тази тъмнина, ще бъдат едни от най-силните. Тези, които победят гордостта, ще бъдат едни от най-смирените, и следователно, поучаемите и мъдрите за всички времена.
„’Където грехът се умножава, благодатта се умножава още повече’. Бог дава Своята благодат на смирените, а Божията благодат е най-ценното от всички съкровища. Нищо не може да спре Божията благодат и няма нещо, което да не може да бъде постигнато с Божията благодат. Ние се приближаваме до времената, когато смирените ще наследят земята. Те ще направят това, защото ходят в Божията благодат. Следователно, най-великите в царството са най-смирените. Вашето поколение ще произведе едни от най-великите в царството, понеже те ще бъдат едни от най-смирените“.