Глава четвърта – Пътят
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
Мери имаше въпроси, понеже искаше отговори. Тя не търсеше просто внимание. Всъщност, тя беше толкова уверена, че мога да кажа, че нямаше нужда нито искаше вниманието или уважението, които другите й даваха. Тя искаше истината. Също така можех да усетя, че щях да бъда подложен на нейните изпити, за да види дали съм квалифициран да бъда техен лидер. Това ми беше интересно, понеже когато ги срещнах на брега те някак си знаеха, че аз трябваше да бъда техен лидер.
„Изглежда, че сте добре подготвени за това пътуване“, казах аз на групата. „Аз успях да мина през тази част от пустинята и искам да споделя с вас как го направих. Не направих всичко правилно, и някои от нещата, които направих не искаме да ги повтаряме, но мисля, че можем да се научим от тях, така че да не правим тези грешки отново. Целта ми е да ви преведа през тази част колкото се може по-бързо и по-безопасно, докато научаваме всичко, заради което сме тук.
„Мисля, че едно от нещата, които ми помогнаха най-много беше да считам себе си за мъртъв. Не само реших да взема кръста си и да умра за собствените си желания и дори нуждите си, аз считах, че всеки ден ще бъде последният ми, и най-вероятно ще умра през този ден. През последните няколко дни не трябваше да си представям това, наистина си мислех, че смъртта е вероятна, пътуването беше станало толкова трудно“.
„Това е малко мелодраматично, нали?“ отбеляза някой отзад.
„Мисля, че можеше да е, ако не беше истина“. Отговорих аз. „Има полза от това. Както казах, вероятно занапред ще преживеем неща, които ще ни накарат да си мислим, че това наистина ще е последният ни час в този живот. Да се считаме вече за мъртви за този свят прави по-лесно да се изправим пред това. Ако живеем или умрем, ние принадлежим на Господа. Ако страхът от смъртта започне да ни контролира няма да успеем да преминем.
„Има и друг начин, по който това може да ни помогне. Когато считате, че всеки ден може да бъде последният ви, това носи един фокус в живота ви, така че вие живеете повече всеки ден отколкото може би някога преди. Това ни дава способност да извлечем максимума от всеки ден, което е една от целите на пустинята. Когато сме заплашени със смърт, ние започваме да живеем както никога преди“.
Докато проучвах групата, аз бях насърчен от това как слушаха толкова внимателно. Изкуството да се слуша е станало рядкост в наше време, но тази група беше различна. Знаех, че живата вода имаше да прави много за тяхната настояща умствена острота, но те изглеждаха изключително чисти и решени за това пътуване. Гласът се наведе и ми прошепна:
„Видението е това, което виждате. Те нямаше да бъдат войници, ако не бяха хора на изключително видение. Това им помага да им даде техния фокус. Трябва да имате необикновено видение, за да можете дори да чуете призива да дойдете тука“.
Тъй като Илия ми кимна да продължа, аз го направих:
„Ако ходим в страх, почти сигурно ще паднем. Ние ще се нуждаем от повече вяра и повече от Божия мир в нашите сърца заради предстоящите битки. Страхът ще ни накара да вземем погрешните решения. Ако вече сме мъртви за този свят, какво може да ни направи светът? Един мъртъв човек няма от какво да се страхува. Ако наистина сме умрели с Христос, ще бъдем възкресени с Него, така че не трябва да се страхуваме, дори от смъртта. Трябва да живеем чрез вяра и да бъдем водени от вяра, а не от страх, за да стоим на правилния път.
„Аз не исках да умра, но когато умрях за собствения си живот започнах да живея истински. Когато свалих фокуса си от себе си, от моите нужди, и го сложих на това, което се предполагаше да науча, аз започнах да ценя високо всеки ден като дарът, който си е. Счетете себе си за мъртви сега и ще ви бъде по-лесно. Онези, които живеят по този начин са най-свободните от всички хора. Този, който е мъртъв не се нуждае от нищо. Както един велик светия някога е казал: ‘Който стои без да се нуждае от нещо, не може да бъде вързан от нищо’.
„Онези, които умират ежедневно са тези, които са най-живите. Тази жива вода е най-сладката за тях и най-мощната. Смъртта е пътя към истинския живот, и умирайки за себе си е начина, по който стоим на пътя на живота.
„Има още една много важна причина, поради която трябва да считаме себе си за мъртви. Това е заповедта на Господа за Неговите ученици. Когато Той каза, че ако се стремим да спасим живота си, ще го изгубим, но ако го изгубим заради Него, ще го намерим, Той ни даваше един от най-великите ключове за истинския живот. Ние полагаме живота си за Него, понеже Той заслужава това посвещение. Той заслужава хора, които ще бъдат покорни във всичко, а това е основно, за да бъдете Негов ученик“.
След миг някой в групата попита: „Кой е твоят приятел?“
Аз се обърнах и погледнах Гласа. Видях го да си разклаща главата толкова лекичко, че вероятно бях единственият, който можеше да го забележи, но знаех, че още не можех да им кажа.
„Той е и ваш приятел“, отговорих аз. „Ние ще видим повече от него и вие ще го познаете по-добре на правилното време. Аз трябва да поговоря с него насаме за малко, а сега е време за вас да продължите да вървите. Аз ще ви настигна скоро“.
При тези думи групата тръгна. След като бяха излезли от обсега на чуване, Гласът започна:
„Дошъл съм да ти кажа за Уилям и Мери. Всеки, който е успял да стигне толкова далеч в този път, е човек с изключителна вяра и видение, но тези двамата са сред най-изключителните, които съм виждал по този път от дълго време. Беше ми казано, че има и други като тях в тази група. Те също така ще бъдат най-големите ти изпитания. Помни, че те заслужават това, което накрая ще станат. Изпратен съм да те предупредя за едно изпитание, което ще дойде чрез Мери, което може да изложи на опасност цялата ти група“.
„Какво изпитание?” попитах аз.
„Не е това, което си мислиш. Тя знае много добре как да използва красотата си. Светът я е научил на това още като млада, но то не е главното изпитание, което ще срещнеш с нея. Мери има въпроси, на които ти трябва да отговориш. Това са въпроси, за които почти всеки мисли, но много малко ги считат за толкова важни, като нея. Това са важни въпроси и трябва да им бъде отговорено, не само заради нея, а заради всички, които са с теб“.
„Ще им отговориш ли?“ попитах аз.
„Не. Ти ще го направиш“.
„Аз имам ли отговорите? Дори не знам какви са въпросите“.
„Една от причините защо беше избран да водиш тази група е, понеже ти имаше същите въпроси някога, и ти продължи да ги задаваш, докато не откри отговорите. Това, което е важно не е просто да дадеш правилните отговори на въпросите на Мери, а как ще ги отговориш“.
При това Гласът ме погледна строго в очите, кимна и тръгна да си ходи.
„Знаеш ли въпросите?“ извиках след него аз. „Кажи ми как да отговоря, ако това е толкова важно“.
„С мъдрост и търпение“, отговори Гласът, точно преди да изчезне сред дърветата.
Вървях бързо, за да настигна групата. Този път те не бяха отишли толкова далеч, колкото очаквах. Това че Уилям беше разкрил живота си, изглежда беше накарало и другите да го направят. Почти всички вървяха някак небрежно, докато споделяха своите истории един с друг. Усетих, че това беше здравословно, така че забавих малко крачката, като реших да стоя зад тях и да оставя това да продължава. Не мина дълго, когато те ме забелязаха.
„ОК. Ти трябва да ни кажеш кой е приятелят ти“, поиска един от тях.
„Доверете ми се, вие ще го опознаете много добре, преди да излезем оттук, но още не е време да говорим за него“, казах аз, толкова категорично, колкото можах, опитвайки се да спра други въпроси за него. Това не проработи.
„Това не беше Господ, нали?“ съгласи се една възрастна дама.
„Не“, уверих я аз.
„Ангел ли беше?“ попита друг.
„Неприятно ми е, че трябва да ви разочаровам, но не беше ангел. Ще ви кажа, колкото мога, на правилното време, ако той самият не го направи“, казах аз толкова категорично, колкото можех, без да бъда груб.
„Слушах разговора ви, докато ви застигах. Една от важните цели на тази пустиня е да изкове най-страхотното общение, което можем да имаме на земята – койнония“.
„Какво е това?“ попита Уилям.
„Това е гръцката дума използвана в Библията за взаимоотношение или общение, което означава общо единство. Обаче, това е много повече от взаимоотношенията или приятелствата, които имаме в този свят. Койнония е свързване заедно, както частите на нашето тяло в едно обособено, страхотно единство, което е неразделимо. Това означава толкова дълбоко свързване, че ако го разделим ще бъде като да отрежем някоя част от тялото си. Ще трябва да станем това слепване заради това, в което навлизаме. Ще загинем в тази пустиня без това.
„Колкото и жизнено важно да е това, то не е нещо, което просто можем да произведем. Можем да спомогнем на процеса като помним, че трябва да имаме това, и затова, да отказваме да позволяваме на каквото и да е да ни разделя. Обаче, има две основни неща, които ще ни изковат заедно както трябва да бъдем. Първото ще бъде процесът да преживеем тази пустиня заедно. Второто, и даже най-важното, е да растем в нашата любов към Господа толкова много, че да Го обичаме повече от собствения си живот. Тогава, винаги ще се отнасяме дори към най-малките от Неговите хора както бихме се отнасяли към Него, знаейки колко е важно това за Него.
„Тези са нещата, които водят до койнония. Както ни се казва в 1 Йоан 1:7: ‘Ако пребъдваме в светлината както Той е в светлината, имаме койнония и кръвта на Исус ще ни очиства от всеки грях’. Писано е, че ‘животът е в кръвта’, и ние трябва да имаме койнония, за да тече живота на Христос през тялото Му, точно както частите на нашето тяло трябва да бъдат всички свързани, за да може даващата живот кръв да тече през тях.
„За да бъдете толкова близки колкото сте трябва да сте започнали да вкусвате това във вашите малки групи на кораба. Вече е имало такава връзка, така че всички, които са я преживели на кораба са дошли на това пътуване. Това място ще ви направи да се свържете още по-дълбоко. Ценете тези времена. Никога не ги вземайте за даденост. Такова преживяване е станало рядкост в християнството, но то е съществено, за да се изяви пълнотата на Христос чрез Неговите хора“.
„Това не е толкова лошо място, но не мисля, че искам да ходя на място като това сам. Защо си вървял сам?“ попита един от тях.
„Не можех да намеря никого по това време, който да дойде с мен. Това е причината защо ми беше толкова по-трудно, отколкото трябва да бъде, и защо не можах да отида много далеч“, признах аз.
„Какво имаш предвид с това, че не си отишъл много далеч? Аз мислех, че ти си минавал през тази пустиня преди“, проговори Мери.
„Аз съм бил на планината преди, но стигнах до там по различен път. Макар че, всъщност съм минавал през доста пустини, но тази е различна. Всички останали изглежда просто са били обучение за тази. Изминах само част от пътя преди да бях върнат в началото, за да ви помогна“.
„Това трябва да е било трудно“, каза някой. „Да трябва да се върнеш и да ни вземеш, след като вече си минал през част от това“.
„В началото беше обезсърчаващо, но вече съм благодарен. Аз може да се нуждая от вас повече, отколкото вие се нуждаете от мен. Ние се нуждаем един от друг и винаги ще бъде по-лесно с други“, започнах аз. „Взаимоотношението и приключението, което ще имаме тук, ще направи дори животът на луксозния круизен кораб да изглежда отегчителен и незначителен“.
Тогава един глас, който не разпознах, започна да говори зад мен:
„Силните мъже на Израел, които служеха на цар Давид бяха оформени в братството, което станаха чрез изпитанията, през които минаха заедно. Вие също сте оформяни в братството на войните, които сте призовани да бъдете в тази пустиня“.
Аз се обърнах да видя кой говореше, но не го познах. Беше млад мъж, който изглеждаше около шестнадесет годишен.
„Това е добро разбиране“, казах аз. „А кой може да си ти?“ попитах.
„Името ми е Марк. Беше ми казано, че ще намеря една група от велики войни по този път и че трябва да се присъединя към вас“.
„Аз не бих ни нарекъл все още такива“, отговорих аз, „но мисля, че сме войни в развитие“.
„Вие трябва да сте тези, които търся, защото тук е, където ми беше казано, че ще ви намеря. Мога ли да се присъединя към вас?“
„Изглежда, че всички незабавно се съгласиха с: „Разбира се, че можеш…“ „Направи го…“ „Радваме се да бъдеш с нас…“ Тогава започнаха представянията. Марк можеше да не изглежда много изключителен, но той имаше необикновено присъствие и поведение на отлежал ветеран, въпреки че беше толкова млад. Посрещането, което получи, беше топло, но човек може да имаш чувството, че ако беше посрещнат със съпротива, той щеше да се чувства също толкова удобно.
„Бил ли си на планината?” попитах Марк.
„Не, но съм се сражавал в много битки и това е целта на живота ми да стигна до планината“, отговори той. После ме погледна и каза: „Г-не, аз ви прекъснах. Съжалявам. Моля ви продължете“.
„Това беше едно добро прекъсване“, отговорих аз, „и добър пример за това, за което говорех. Казвах им за това как срещането на изпитанията занапред заедно ще ни изкове в братството, което сме призовани да бъдем. Твоят пример с цар Давид и неговите силни мъже беше перфектен. Има ли нещо повече, което можеш да ни кажеш за това?“ попитах аз.
„Тези, които никога не са вкусвали това общение, не могат да го разберат, но спойките, изковани в битка и злополучие, са като нищо друго“, започна Марк.
„Ти си доста млад, но говориш сякаш вече си преживял това. Разкажи ни малко за себе си“, казах аз.
„Млад съм, но съм имал голям опит. Аз съм опитал този вид взаимоотношение. Трима приятели и аз решихме, когато бяхме на 12, че ще бъдем най-добрите ученици, които Господ някога е имал. Съпротивата, която получихме от почти всички, включително нашите учителите, родителите и дори пастира ни изненада и дълбоко ни нарани, но ние бяхме решени да спазим клетвата си.
„Когато започнахме да имаме видения и сънища, предимно за планината на Господа, ние глупаво се опитахме да ги споделим с другите. Те не бяха готови. Бяхме разделени един от друг, изследвани от психиатри и накрая изпратени в различни училища пансиони за проблемни младежи. Въпреки че бяхме разделени по този начин ние можехме да поддържаме връзка. Очаквам да ги срещна или в това пътуване или на планината“.
„Как се измъкна от училището?“ попитах аз.
„Повечето бяха в тези училища заради криминални престъпления, наркотици или понеже са били в банди. Те не ме приеха много добре, но аз реших да държа моята клетва да бъда най-добрият ученик на Христос, който можех да бъда. Трябваше да избягам или не мисля, че щях да живея много дълго. Тогава ми беше казано, че ще ви намеря тук“.
„Кой ти каза това?“ попита някой в групата.
Марк ме погледна сякаш се нуждаеше от моето позволение да отговори на този въпрос. Аз му кимнах да продължи.
„Един ангел ми каза на сън“, отговори Марк.
Имаше тишина за един продължителен миг, преди Мери да проговори:
„И така ти си видял ангел? Какво друго ти каза той?“ попита Мери.
„Говори ми за някои от вас“, започна Марк. „Твоето име Мери ли е? Ти трябва да си. Няма никой друг тук, който да отговаря на твоето описание“.
Всички млъкнаха за момент, докато се опитваха да си спомнят дали някой я е нарекъл „Мери“, откакто Марк се беше присъединил към тях. Всички бяха напълно сигурни, че не са, когато Мери продължи:
„И какво ти каза този ангел за мен?“
„Че имаш много въпроси. Повечето са добри и ще ти бъдат дадени отговори на тях, но някои са от скептицизъм, които могат да те отклонят, ако станеш нетърпелива или арогантна“, каза Марк, гледайки Мери право в очите.
Мери и всички други знаеха, че Марк не може да знае това просто от срещата си с тях. Това беше точно това, което Мери се нуждаеше да чуе. След още един дълъг миг някой друг попита:
„Каза ли ти той нещо за някой от останалите от нас?“
„Каза ми“, отговори Марк. „Аз съм си го записал и мога да го споделя с вас. Някои от тези неща са лични мисли и аз не искам да карам никой да се чувства неловко. За повечето от нещата по-скоро ще чакам, докато дойде правилното време. Има един човек тук, за когото всички трябва да знаете, и мисля, че ще е добре да споделя какво ми беше показано за него“, каза Марк, като ме погледна, за да види дали може да продължи.
„Моля, направи го“, казах аз.
„Има някой тук, който е познавал много велики лидери, дори световни лидери. Сега той вижда себе си като провал, а не като лидер. Той е имал някои провали, особено във взаимоотношенията, но той не е провал. Той ще бъде велик лидер на планината. Той ще помогне на много други да станат лидери и да избегнат провалите, през които той е минал. В тази група, той ще бъде като компас за нас. Ще бъде използван да ни преведе през някои големи трудности в тази пустиня и ще ни помогне да продължим да ходим в правилната посока. Трябва да му кажа, че Господ никога не е бил разочарован от него и че неговото бъдеще е светло”.
Всички гледаха към Уилям, който имаше сълзи, стичащи се по лицето му. Всички те знаеха, че Марк не може да е знаел това и че то е дошло отгоре. След малко Мери проговори отново:
„Марк, как изглежда ангелът?“
Марк инстинктивно ме погледна сякаш питаше дали да отговори, което не изглеждаше добре на Мери. Аз обмислих колко важни каза Гласът, че ще са въпросите на Мери, и че беше важно как ще им отговоря. Докато правех пауза, Мери проговори отново:
„Защо той трябва да получава твоето разрешение, за да отговаря?“
„Не трябва“, отговорих аз, „но има някои неща, които са много чувствителни и трябва да бъдат споделени на правилното време. Аз оценявам това, че Марк има зрелостта да взема под внимание съвета на другите за това, какво да сподели“.
„Прав си“, призна Мери. „Не бях уместна. Съжалявам“.
„Мери, аз не искам да ти забранявам да задаваш въпроси“, отговорих аз. „Ти трябва да решиш дали задаваш някой от нетърпение или арогантност, както Марк те предупреди, но ти трябва да си свободна да ги задаваш.
„Нито пък искам да забраня на Марк или на някой друг да споделяте това, което мислите, че е подходящо. Всички трябва да бъдете свободни да правите това, понеже на всички ще ви се показват неща един за друг, които не само че ще бъдат полезни, но и необходими за това пътуване.
„Колкото за въпросите ви, казват, че единственият глупав въпрос е този, който не е зададен. Аз не съм напълно убеден в това, но въпросите посочват загриженост, така че се надявам вие и всички останали винаги да се чувствате свободни да ги задавате.
„Също мисля, че въпросът на Мери за ангела е един от важните въпроси, за които всички ние трябва да говорим. Марк, как изглеждаше ангелът?“ попитах аз.
„Изглеждаше като младеж, може би дори на моята възраст. Мислех, че е човек докато не изчезна отпред мен“, отговори Марк, и след това ме погледна като че ли сам се нуждаеше от някакво разбиране.
„В Писанието виждаме, че това не е необичайно преживяване за вярващите, и това ще е нещо обикновено тука. Ние често приемаме ангели, но не го осъзнаваме, понеже през повечето време те изглеждат точно като друг човек. Не съм сигурен защо правят това, но подозирам, че е за да не ни разтревожат твърде много, което би станало, ако ги видим в истинският им образ. Изглежда, че като узряваме, те започват да се явяват в истинския си образ“.
„Виждал ли си много от тях?“ попита някой.
„Виждал съм, и вие ще виждате, ако останете на този път“, продължих аз. „Те са служебни духове, които служат на наследниците на спасението. Онези, които са на това пътуване почти сигурно ще ги виждат, и при това често. Всъщност, ще бъдете изключение, ако не го правите. Това е важно да се разбере, защото е нещо, с което трябва да сме свикнали, но да не бъдем прекалено увлечени.
„Ние трябва да почитаме ангелите като посланици на Господа, но се покланяме само на Господа. Ще имаме много време да говорим повече за това, но засега мисля, че трябва да се движим отново.
„Марк, всички сме благодарни, че се присъедини към нас. Моля те, използвай свободата си да споделяш с всеки, каквото мислиш, че е подходящо, което ти е било показано за нас“.
Когато групата тръгна надолу по пътя, аз им казах, че ще ги настигна. Останах назад, понеже бях видял Гласа наблизо. Знаех, че нямаше да го видя, ако той не искаше да бъде видян, така че знаех, че той имаше нещо важно. Аз се приближих към него и той започна:
„Аз виждам всички, които предприемат това пътуване, но никога преди не съм виждал група като тази“, каза Гласът.
„Все още се чудя дали това е толкова добро или е лошо“, изкоментирах аз.
„Ще видим“, отговори той. „Но едно е сигурно, няма да ви бъде скучно! Ти обичаш да казваш, че можеш да умреш за много неща, но скуката няма да бъде едно от тях, но мисля, че скоро можеш да поискаш малко скука“.
„Предполагам че ще видим“, отговорих аз. „Откъде знаеш, че често използвам този коментар? Не съм го използвал в тази пустиня“.
„Аз съм само един от ‘голямата група свидетели’, които са наблюдавали развиването на тези времена и сме наблюдавали тези от вас, на които им е била дадена честта да живеят в тях. Праведниците и пророците от древността са желали да видят тези дни, и сега ги виждат. Вие живеете пред една публика, която е далеч по-голяма отколкото можете да си представите“, отговори Гласът.
„Това прибавя дори по-голяма сериозност на ситуацията“, отговорих аз.
„Ако очите ви бяха отворени както трябваше да бъдат, щяхте да видите голямото небесно войнство, което е с вас. Точно сега не можете да понесете сериозността на тези времена, но ще пораснете в ръст и виждане докато можете да го направите“, добави решително Гласът.
„Това е всичко, което мога да направя сега, за да задържа вниманието си на тази група, така че мисля, че това е много добре“, отговорих аз. „Искам да стигна до мястото, където да мога да боравя с всичко това, но с всички години и преживявания, които съм имал, аз се чувствам почти като нов вярващ, който току-що започва отначало. Знам, че имам да уча още много“.
„Това е истина. Минал си през много неща, но има повече неща, в които да пораснеш отколкото си постигнал до сега. Това също трябва да се направи за много по-кратък период, така че ще бъде интензивно. От сега нататък, всеки ден ще се разширяваш“, каза Гласът.
„Сигурен съм, че голяма част от това разширяване ще дойде от тази група“, казах аз. „Има нещо много забележително относно тях. Трябва да ти благодаря, че ме върна обратно при тях. Никога не съм оценявал това на времето, и никога не съм мислил, че ще бъда развълнуван да минавам през това място отново, но много се радвам да бъда с тази група. Сега знам, че за да получа пълната полза от тази пустиня, трябва да я преживея с други“.
„Това е койнония“, добави Гласът. „Това ни дава малко разбиране защо Господ се връща за всички нас. Аз съм преживял много от небето, но от всички Божии създания има нещо забележително и интересно относно хората. Господ обича да бъде с нас. Ангелите също. Една от най-големите привлекателности на човека е способността да има койнония. Ти имаш тежка работа пред теб, но тя може да си струва“.
„До тук се наслаждавам, но не мислиш, че съм призован да бъда професионален водач в пустинята, нали?“ попитах аз.
„Не, това е моята работа. Аз съм гласът в пустинята. Твоето място е на планината. Какво мислиш за въпросите на Мери?“
„Не мисля, че някой наистина беше неуместен. Мисля, че тя носи много живот с въпросите си. Тя вероятно пита това, което всички си мислят“, отговорих аз. „Бяха ли последните ‘най-големите’, които са толкова решителни, за да се справя правилно?“
„Не, дори не са близо, но ще дойдат скоро. Ти си имал само закачки досега“.
„Какви могат да бъдат тези въпроси? Мога ли да се нагодя към свободната воля на човека срещу Божия суверенитет?“
„Не, те ще бъдат много по-трудни от това“, каза Гласът, сега с много забележима усмивка. „И тя няма да приеме клишета или плитки отговори, и ти не трябва да й даваш такива. Ти трябва да отговориш на нейните въпроси. Те са важни за нея и за другите“.
„И ти не можеш да ми кажеш някой от тези въпроси, за да мога да бъда подготвен?“ попитах аз.
„Аз не знам какви са те. Само знам колко са важни и колко са важни тези хора. Аз също съм любопитен. Това ми е за първи път, да бъда изпращан втори път да предупредя някого за едно и също нещо“, каза Гласът с тежест. „Знам, че ти имаш отговори, но не мисля, че ще можеш да отговориш на всички. Това е защото ми беше казано, че съвета чака да помогне на теб и на тях. Не се колебай да питаш Господ и Той ще ти даде мъдрост“.
Тогава Гласът се обърна и тръгна да си ходи. Аз извиках след него: „Какво друго е толкова специално за тази група?“
Той спря, подвоуми се за момент, после се обърна и каза: „Никога не съм виждал толкова много хора в една група, които са призовани да бъдат силните, за които говори Енох. Всеки един от тези е призован да ходи в по-голяма сила, отколкото аз съм ходил. Очевидно времето сега е близо“.
Когато Гласът изчезна от погледа ми, аз започнах да вървя бавно, за да настигна групата. Исках да обработя всичко, което Гласът току-що беше казал. Ако знаех какво ме чакаше, щях да забавя още повече.