Израстване в Царството

През 90^те сърцето на поклонението беше възстановено в църквата; интимността с Бог стана фокус и посока на онези, които имаха истинско сърце за поклонение. Един общ глад за интимност започна да се появява сред народите и едно ново осъзнаване за важността на интимността намери своето място в църквата. Обаче, това, което започна като истински вик за възвръщане на интимността с Бог, започна да се отклонява от това, за което се отнася интимността. В резултат се издигна една култура на поклонение, в която хората не могат да дочакат да дойде времето да отидат на събитието за поклонение, за да получат „докосване от Бог“. Това, което започна правилно, се превърна в още една платформа на самозадоволяване. Това беше капанът, в който падна Петър на планината на преображението, когато той каза на Исус: „Добре е за нас да бъдем тук; и нека да направим три шатри…“, с други думи, „Нека да хванем тази слава, да направим лагер тук и да бъдем благословени“. Исус отговори, като се насочи обратно надолу от планината и обратно при обществото, за да върши волята на Своя Баща. Интимността и да бъдете докоснати от Божието присъствие е нещо страхотно, но това никога не е било предназначавано да бъде преживяване, около което да лагеруваме! За нещастие за някои интимността и срещането на Божието присъствие са станали повече свързани с това да имат преживяване, отколкото да бъдат променени и да израстват!

Адам и Ева живееха в една обстановка, където небето и земята бяха едно; Едем беше небето на земята. Нямаше бариери или ограничения за тях, те имаха достъп до Божието присъствие. Обаче, главното намерение на врага беше да премести фокуса на хората от Бог и да го сложи върху тях самите. Той направи това, като примами Ева да задоволи плътта си, ядейки от плода. Тяхното действие на непокорство раздели небето от земята. Въпреки че те живееха в Божията слава, това, което им даваше способност да стоят в това място, беше тяхното безусловно покорство на Бог и на Неговата воля за живота им. Същото е истина за нас днес, можем да пеем и да се покланяме на Бог с дни, но поклонение без живот на покорство няма да донесе небето на земята. Истинският поклонник на Бог не е само този, който може да пее песни за поклонение, а този, който ходи в покорство. Всъщност, първия път, когато думата „поклонение“ е спомената в Божието Слово, тя е използвана в контекста на покорството на Авраам да пожертва сина си. (Битие 22:1-5) За Бог истинската същност на поклонението е подчинение на Неговата воля. Ние сме извън Неговия ред, ако просто искаме да лагеруваме в славата Му, а не ходим в пълно покорство на волята Му.

Царското изразяване на поклонение е много различно от предишния ред. Бог понастоящем наглася и реформира „действието на поклонение“ в Своя дом. Действието на поклонение трябва да идва от центрирана на царството парадигма, иначе ще произведе, и продължава да възпроизвежда, едно религиозно действие. Поклонението в този ‘нов ден’ започва всяка сутрин, когато се измъкнем от леглото. За Бог поклонението е мотивът да правим това, което правим; то е нашата воля, подчинена на Неговата във всяка ситуация; то е живот, който е в подчинение на Неговата мисия – мандата на царството. За Бог поклонението е покорство във всяка ситуация!

Ние можем да дойдем с цял куп начини да се покланяме различно, но ако мехът (парадигмата, манталитетът, системата от вярване) не е променен в начин на мислене на царството, ние ще произвеждаме едно религиозно действие. Нашата парадигма (начин на мислене, култура) може да бъде променена единствено чрез разбиране на посланието и мандата на царството. Колкото повече влизаме в царството, толкова повече ще възпроизвеждаме първоначалното Божие намерение за човека. Развиването на манталитет на царството започва с разбиране първоначалното намерение на Бог. Неговата цел беше да простре Божието царство от небето до земята, колонизирайки земята с небесния мандат.

ПОКЛОНЕНИЕТО трябва да отразява първоначалното Божие намерение за човека, небето на земята или Божието управление, изявено сред нас! Това не е просто изявяване на помазанието, а изявяване на небесното управление и господство.

Това управление първо трябва да намери своя дом в нас, преди да има силата да промени света около нас. Всъщност, колкото повече влизаме в царското изразяване на поклонението, толкова повече ще искаме да ходим в покорство на Неговата воля. Интимността в тази епоха на царството е повече от това просто да викаме при олтара и да падаме на пода под помазанието. Това е ПОКОРСТВО НА НЕГО НА ВСЯКА ЦЕНА! Исус каза: „Моята храна е да върша волята на Този, който Ме прати, и да извърша Неговата работа“. (Йоан 4:34) С други думи, начинът, по който живея и по който съм задоволен, е като съм покорен на това да извърша Неговата воля. Покорството в живота на човек е отражение на идването на Неговото царство и вършенето на Неговата воля. Нашето покорство е основният ключ за въвеждане на Божието царство на земята. Това може да бъде видяно, когато Исус беше кръстен; Йоан каза на Исус: „Аз имам нужда да бъда кръстен от Теб“. Но Исус му каза: „Позволи да стане така, защото така е правилно за нас да изпълним цялата праведност“. (Матей 3:14-15) В покорство Исус се подчини на служението на Йоан, за да изпълни волята на Бог. В резултат писанията казват, когато се кръсти, ето, небесата се отвориха за Него и Божият глас дойде от небето, казвайки: „Това е Моя възлюбен Син, в когото се удоволствам“. (Матей 3:16-17) Ключът за това небесата да бъдат отворени в Неговия живот и служение беше Неговото ‘действие на покорство’, и не само това, но откровението (гласът на Татко), от което Той се нуждаеше, за да бъде упълномощено служението Му, дойде в резултат на Неговото покорство. Същото е истина и за нас днес!

Песен без живот на покорство никога няма да донесе небето на земята. Можем да имаме църкви от всички народи, събрани на едно място да пеят и да се покланят, но песен без живот на покорство ще бъде напразно! Бог променя манталитета, под който сме действали във връзка с поклонението. Той няма да обитава в поклонение, което е лишено от Неговия ред. Давид научи един много труден урок, когато реши да не се покори на Божия ред, носейки ковчега в Ерусалим; човек умря заради това. (2 Царя 6:1-9) В този нов ден Неговият божествен ред трябва да бъде приет и да се ходи в него с покорство.

Подравняване на нашия живот с реда на царството ще ни позиционира да бъдем Неговото поклонение. С други думи, нашият живот става изразяването на това, което е поклонението; покорство! Доказателството за нашата интимност с Бог е готовност да бъдем в подчинение на Неговата мисия.

 

 

Питър Кристенсън

Превод: Емил Енчев

Редакция: Севдалина и Христо Христови