5 Глава – Разликата между дарбата пророчество и това да бъдеш пророк
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
Моята история с пророческото действително започна, когато основах една нова църква в Канзас Сити през декември 1982. Няколко месеца след като църквата започна да функционира, аз се срещнах с хора, които твърдяха, че са имали божествени срещи с Бог. Те също твърдяха, че тези срещи имат големи намеси за посоката на моя живот и служение. Те посочиха необикновени твърдения. Това бяха ясни гласове, ангелски посещения, множество „цветни“ видения, буквални знамения в небесата и състояния на транс, споменавайки само някои. Те бяха драматично потвърдени. Малко по малко моите съмнения и страхове бавно дадоха път на вярата, че Исус, главата на църквата, беше наистина въвлечен в тези пророчески събития. Това беше началото на моето лично пътуване в научаването на принципите за управлението на пророческото откровение. Пророческото може да произведе вяра и яснота, но разбира се то също може да причини много объркване, носейки осъждение, и да бъде вредно, ако не се управлява правилно. През следващите 16 години, в които пастирувах тази църква, преди мисионерската база на IHOP да бъде създадена, ние имахме много победи, а заедно с тях и някои провали, и дори болезнени разочарования. Някои от най-видните пророчески съдове от онези ранни дни причиниха малко болка и объркване за кратко. Един от главните въпроси, които трябваше да установя, беше какво казва Писанието за разликата между старозаветните и новозаветните пророци, а после да съгласувам как духът на пророчество беше на разположение на всички, без да гледаме на тях като пророци.
Когато хората в началото чуят за някого, че е наречен пророк, те могат да си мислят за човек с разрошена коса и огнени очи, викащ срещу греха и призоваващ огън от небето. Други могат да си мислят за някой, обявяващ осъждение и присъда или предсказващ края на света. Въпреки че този образ може да бъде малко изкривен, това е картината, която много хора имат в умовете си за пророците, каквито са изглеждали в Стария Завет. Характерът на новозаветните пророци и пророчеството, обаче, е малко различен от старозаветните. Някои хора имат проблем с идеята за съвременните пророци и пророчеството, понеже те гледат на тях през образеца на Стария Завет.
Ние живеем в нова ера в нашето взаимоотношение с Бог под нов завет. Има няколко ключови разлики между старозаветните пророци и пророческото служение в Новия Завет. Всеки вярващ е призован ревностно да желае да пророкува (1 Коринтяни 14:1). Лука описва младата църква в Антиохия като такава, в която е имало пророци (Деяния 13:1).
Новозаветното пророчество
В старозаветните времена обикновено е имало само няколко пророци по цялата земя по едно и също време. Да, имало е групи пророци, които се споменават понякога. Ние нямаме много детайли за тях. Обаче, ясно е, че известните пророчески служители обикновено са действали сами или почти сами. Понякога пророците са си били съвременници, както Агей и Захария, или Езекиил и Данаил, но обикновено са функционирали като един от самотните говорители на Бог в своето поколение. Никой пророк не илюстрира това повече от Илия, който стоеше сам срещу цар Ахав, пророците на Ваал и греховете на разбунтувалия се Израел. Йоан Кръстител също приляга на този модел – Божият човек идващ от пустинята, за да прокламира покаяние в подготвяне на пътя на Господ.
В Новия Завет може да има няколко пророци във всеки град, където църквата е установена, вместо просто няколко истински пророци (Ниво IV) за целия свят, както е било в старозаветните времена. С изливането на Духа дарбата пророчество беше широко разпръсната в световното общество на Божиите хора. В Стария Завет имаше няколко пророци в зависимост от броя на Божиите хора. Съдбата на една цяла нация буквално можеше да зависи от точността на откровението на един пророк.
В Стария Завет имаше „пророческо съсредоточаване“, а в Новия Завет имаше „пророческо разпределение“. Съдбата на църквата никога не зависеше от точността на един пророк. С потенциалните няколко или дори голям брой пророци на всяко географско място същата точност на откровение не е необходима поради мандата на гарантиране от другите пророци да отсъждат словото на всички други и дори способността на помазаните вярващи да изпитват, преценяват, потвърждават или отхвърлят всяко твърдение за откровение (1 Коринтяни 14:29; 1 Йоан 2:27).
Дарбата пророчество, пророческото служение и словото от Господ са разпръснати и разпределени из цялото тяло на Христос. Днес вероятно има хора с пророчески надарявания, намиращи се в повечето нации на земята. Те може да са незрели, но вероятно присъстват.
Под Новия Завет ние обикновено не виждаме пророци, които живеят сами в пустинята. Пророческото служение е жизнена част от тялото на Христос в даден град. Пророческите хора са задължени според Писанието да бъдат въвлечени в местната църква, а не отделени от нея. Пророческите хора служат в църквата като едни от „ставите, които снабдяват“ другите части на църквата, давайки й възможност да бъде пророческия глас на земята (Ефесяни 4:16).
В Новия Завет пророческото служение е насочено по-малко към националните лидери и повече към църквата. В Стария Завет пророците често – въпреки че не винаги – предупреждаваха за идващо осъждение върху царя или върху нацията и после за възстановяване след покаяние. Старозаветните пророци се фокусираха към говорене на националните лидери. В Новия Завет някои пророчески служители имат достъп до национални лидери, докато от друга страна повечето са призовани да се фокусират върху тялото на Христос в своята област.
Има друга главна разлика между старозаветните и новозаветните пророци. Понеже старозаветните пророци получаваха директно и безпогрешно откровение, те бяха 100% точни. Те нямаха нужда другите да „преценяват“ пророческото слово, което те даваха. Единственият начин да го пропуснат беше безочливо да променят това, което Бог беше казал, или преднамерено си измислят фалшиво пророчество. Затова старозаветното осъждение върху фалшивите пророци беше да ги убиват с камъни.
Но пророкът, който дръзне да говори в Моето Име слово, което Аз не съм му заповядал да говори . . . този пророк да умре! И ако кажеш в сърцето си: „Как ще познаем словото, което ГОСПОД не е говорил?“ — когато някой пророк говори в Името на ГОСПОДА и словото не стане или не се изпълни, това е слово, което ГОСПОД не е говорил.
—Второзаконие 18:20–22
Старозаветното изискване за пророците беше да бъдат 100% точни. Това се изискваше заради смъртното наказание. Тези пророци говореха с ясното и непогрешимо „Така казва Господ!“ Те заявяваха многократно, че самите им думи бяха словата, които Бог им е дал да освободят.
Аз ще бъда с устата ти и ще те уча какво трябва да кажеш.
—Изход 4:12
Ето, аз поставих думите Си в устата ти.
—Еремия 1:9
Новият Завет не изисква същия стандарт от своите пророци, които пророкуват чрез вяра и често от слабите впечатления на Святия Дух. Гаранцията на Новозаветното пророчество е дадена в мандата да се отсъждат словата едни на други. В Новия Завет Павел ни учи специфично „нека двама или трима пророци да говорят, а останалите да отсъждат“ (1 Коринтяни 14:29, курсивът е добавен). Ревизираната стандартна версия превежда пасажа по следния начин: „ . . . нека останалите да претеглят това, което се казва“.
Ние не замеряме с камъни хората, които сбъркат веднъж, нито пък вярваме на всичко, което те казват, дори и да са 99% точни понякога. Ние все пак отсъждаме техните пророчества. Павел дава подобни инструкции на църквата в Солун, казвайки им да не презират пророчествата, но да ги изпитват:
Пророчества не презирайте. Изпитвайте всичко; дръжте здраво доброто.
—1 Солунци 5:20–21
Този пасаж загатва, че някои пророчески изразявания ще съдържат известно количество грешки – „Изпитвайте всичко; дръжте здраво доброто“ е написано по отношение на пророчески изразявания. Никъде в Новия Завет го няма предложението, че християнин трябва да бъде екзекутиран, отличен или дори заклеймен като „фалшив пророк“, тъй като просто е предал неточно пророчество, понеже такова слово трябва да бъде отстранено в процеса на правилния отклик на църквата към пророчеството. Не откриваме в Стария Завет нито един случай, в който пророчество на истински пророк да бъде „преценявано“ от други пророци, така че доброто да бъде отделено от лошото, точното от неточното. Защо? Понеже Бог се считаше да е говорителят на всичко, което казва пророкът в Негово име, немислимо беше, че един истински пророк ще освободи пророчество, което да е смесица от точна и неточна информация. Нямаше златна среда. Те бяха истински пророци, които говореха самото слово на Бог, и трябваше да им се покоряват като на такива; или бяха фалшиви пророци, и трябваше да бъдат предадени на смърт.[1]
Днес ни е заповядано да „отсъждаме пророчеството“, защото в Новия Завет пророкуваме чрез вяра, често имайки само слабо внушение от Святия Дух, и по този начин ни липсва пълна яснота. Първо Коринтяни 13:9 казва: „Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме“.
В Стария Завет пророците бяха представителите на Господ за царя – който имаше властта да ги накаже, ако те пророкуваха фалшиво. Никога нямаше съмнение относно точното преценяване на истинско слово от Бог. За пророка беше само въпрос на това, дали ще има смелостта да го освободи.
Същността на Старозаветното пророческо служение беше ограничена до тези, които получаваха директно откровение от Бог. В Новия Завет ние пророкуваме чрез вяра, което включва изговаряне на слабите внушения, които Святият Дух ни дава. Ние се учим да пророкуваме според мярката на нашата вяра, като по този начин можем да смесим Божиите идеи с нашите думи и мисли. Защото, както казва Римляни 12:6: „Нека да пророкуваме съразмерно с вярата ни“.
Старозаветните пророци не се бореха в своя опит да различат слабите внушения на Духа от собствените си мисли. Посланието беше ясно и непогрешимо. Те нямаше нужда да бъдат отсъждани или преценявани, понеже говореха само когато получаваха отворено видение, а не слабо внушение.
Можете ли да си представите Ной да каже: „Чувствам, че Господ внушава в сърцето ми, че Той ще унищожи света чрез потоп и че аз трябва да помисля за построяването на един ковчег.“. Стъпването във вяра за тях не беше въпрос на прокламиране с увереност на това, което те само слабо чувстваха. Това беше повтаряне на това, което Бог ясно е казал без значение от последствията.
Трудно е за някои да приемат идеята за пророкуване чрез вяра според слабите внушения на Святия Дух с шанса да се пропусне и да се даде погрешно пророческо слово. Причината, разбира се, е понеже те не са успели да разберат промяната в пророческото служение. Докато те ясно виждат други аспекти на Стария Завет, променени под новия завет, тяхното разбиране за пророческото служение все още е основано на един Старозаветен модел.
Много пророчески хора, които познавам, изразяват своите пророчески внушения, като задават въпроси на човека, на когото служат. Например, когато те почувстват внушение от Духа, че човекът, с когото говорят, може да има някаква специфична болест, добре е да го попитат дали има болест. Дарбите на Духа могат да оперират в хода на естествен диалог. Аз наричам това „да бъдеш свръхестествено естествен“. Ние не трябва да си обръщаме очите, да говорим с езика, с който са написани старите преводи на Библията, да издигаме гласа си като някой петдесетен проповедник и да завършваме с „казва Господ“. Ако го понижим и дори го забавим, много хора ще ни приемат по-лесно. С други думи, това все пак ще работи! Хората не са по-впечатлени или приемащи от някакъв „специален“ стил на освобождаване.
Святият Дух ни дава пророчески внушения не за да бъдем познати като пророци, а за да помогнем на другите хора. Често, ако пророческият човек попита някого за неговата болест поради пророческо внушение от Святия Дух, а човекът признае болестта, все още съществува изкушението за пророка да добави коментара: „Е, Господ ми каза това . . .“ Понякога ние сме толкова отчаяни да се уверим, че хората знаят, че сме специални, понеже получаваме внушения от Святия Дух. По-добре е да не бъдем толкова фокусирани на получаване на вниманието за това, че получаваме от Духа, а да бъдем доволни просто да виждаме хората да са благословени и да бъдат благодарни на Господ. Няма толкова лична слава, свързана с този много специален и ключов стил на служене, но тогава ние също така и не замеряме с камъни пророческите хора, които правят грешки. Пророческите хора трябва да разберат, че не става въпрос за лично признание и слава. Дарът е разпръснат из цялото тяло на Христос, за да бъде Исус издигнат и на хората да им се помогне.
„Духовният климат“, обграждащ петдесятнохаризматичните движения, често съзнателно или несъзнателно насърчава един нездравословен натиск върху хората, които искат да бъдат толкова близки и полезни за Бог, да действат и да говорят директно от името на Бог с голяма точност. Когато една така смела дейност се окаже неточна, за хората е трудно да признаят: „Това не беше Бог“. Много по-удобно е да се „смете“ боклука под техните психологични и социални „черги“; обаче, в дългото бягане целостта на тяхната вяра и взаимоотношения е подкопана и тяхната интимност с Исус страда ужасно.
Докато християните тръгват на път и се учат да пророкуват според мярката на тяхната вяра, те са ограничени да получават своите „напречни сигнали“ повече от веднъж, като „отидат отвъд своята мярка“ и говорят от собствения си ум или дух. Това се дължи на неизбежната незрялост, чрез която ние всички трябва да се учим. Съзнаването на това отнема някаква степен от натиска върху пророкуването и помага на хората да растат в своето надаряване в една любяща атмосфера, като получават корекция и нагаждане, без напълно да „ги изтриваме“. Тези, които редовно дават неточни „пророчества“, не трябва да говорят толкова често или толкова специфично. Те трябва да стоят в границите на простото пророчество.
Понеже църквата като цяло не е била добра или мъдра в нашето управляване на пророческото, много хора с пророчески помазания са пострадали в своето развитие на личността и на дара.
В атмосферата на това да бъдем благородни един към друг, ние не трябва да пренебрегваме това да преценяваме и отсъждаме фалшивите пророчества (Матей 7:15-16). Да, има зли измамници – фалшиви пророци – които се промъкват в християнските събрания и злонамерено примамват и измамват неподозиращи и неразумни вярващи чрез фалшиво пророчество. Тези трябва да се прочистят от църквата, ако не се покаят.
Свещеници и пророци
под Новия Завет
Бог е призовал Своята църква да функционира като царство от свещеници, като всички имат директен достъп до Бог (Евреи 4:16; 1 Петрово 2:5, 9; Откровение 1:5). В Новия Завет всеки вярващ има способността да чува директно от Бог чрез обитаващия Свят Дух:
Аз ще направя нов завет с Израилевия дом. . . . Ще поставя закона Си в умовете им и ще го напиша в сърцата им . . . защото те всички ще ме познават, от най-малкия до най-големия от тях, казва Господ.
—Еремия 31:31–34
В Стария Завет свещеническото и пророческото служения бяха запазени за едно избрано малцинство. Те бяха предавани на смърт, ако не успееха да функционират по правилен начин. И пророците, и свещениците бяха предавани на смърт за това, че действаха самонадеяно (Второзаконие 18:18-22; Левит 10:1-3).
Новият Завет е различен. Петър наблегна, че всички наши синове и дъщери, стари и млади, ще пророкуват поради изливането на Духа (Деяния 2:17-18). Вместо едно ограничено малцинство, всеки е свещеник и духът на пророчество е разпръснат из цялото тяло на Христос. Вместо само откровения с ясния глас на Бог и отворени видения, голяма част от пророческото служение се предава чрез внушения на Святия Дух в нашите сърца. Вместо да замеряме пророците с камъни, ние сме инструктирани да отсъждаме и преценяваме това, което те говорят, за да разберем дали то е от Бог.
През хиляда и петстотинте години, които последваха след деня на Петдесятница, мнозина се върнаха обратно към старозаветното разбиране на свещеничеството, като го издигнаха да включва само едно духовенство на пълновременно служение. Мартин Лутер, един августински монах и свещеник, бил обезпокоен от това Старозаветно разбиране на свещенството. Свещениците били малцина и изключителни. Лутер поучавал доктрината, която знаем днес като свещеничеството на вярващите. Това Новозаветно разбиране на свещеничеството е една приемлива основа за евангелската теология, но днес тя е достатъчно радикална, за да го осъдим на смърт.
Лутер също поучавал доктрината за личното отсъждане, която е принципът, че всеки човек може да чува Бог и да тълкува Писанията за себе си. Това била друга радикална идея за 16-ти век. Има паралели в набляганията на Лутер за свещенството на всички вярващи с новозаветното разбиране за пророческото служение. Всеки християнин може да чува от Бог, да упражнява преценяване и да бъде воден от Святия Дух. Служението, което беше изключително в Стария Завет (пророк и свещеник), сега е разпръснато и общо в Новия.
Новозаветните доктрини за свещеничеството на всички вярващи и за личното отсъждане (чуване на Бог лично от човека) отваря вратата за много по-голяма активност на Святия Дух в църквата. Божият план винаги е бил да има царство от свещеници, съставено от самите Му синове и дъщери, които всички да могат да пророкуват. Представете си стотици милиони новородени вярващи по света, които да могат да пророкуват чрез силата на обитаващия Дух. С толкова много пророкуващи вярващи идва по-голяма плодоносност, заедно с повече възможности за заблуди и грешки. Въпреки че понякога може да бъде объркана, неуравновесена и трудна за контролиране, славната доктрина за свещеничеството на всички вярващи е тук, за да остане. Никой евангелист няма да отрече това. Всички от нас са съгласни, че това е истина, която си заслужава да се брани.
Новозаветното пророческо служение е разширяване на тази идея, че всички ние сме свещеници, и следователно всички ние можем да чуваме от Бог. Фокусът на голяма част от пророкуването е върху назидаване, увещаване и утеха (1 Коринтяни 14:3). Всъщност, всеки, който е новороден може да пророкува на това ниво (това, което споменах като Ниво I на пророчеството). Това често е споменавано като вдъхновено пророчество или просто пророчество.
Обаче, пророческото служение в църквата е трудно за някои фундаменталисти и консервативни евангелисти, понеже те прегръщат едно старозаветно разбиране за пророческото, в което само малцина получават директно откровение, което 100% е точно – в противен случай те са предадени на смърт.
Въпреки че Новозаветното пророчество понякога идва под формата на сънища, видения и ясния глас на Бог, голяма част от пророческото откровение може да бъде много слабо. По-общите форми на откровение са внушения от Святия Дух – тихия малък глас, така да кажем – като противоположност на винаги непогрешимия, ясен глас на Бог.
Опаковане на пророческото служение
Духът на пророчество оперира в различни личности понеже има толкова много различни индивидуалности в тялото на Христос. Обикновено хората нямат проблем с жена в молитвената група, която усеща, че Святият Дух внушава в сърцето й да се моли за определен товар. Това е в обвивка, която много хора разбират и им е удобно с нея. Обаче, ако тя говори по време на неделната сутрешна служба, разнообразявайки с „Така казва Господ“, тя може да получи значително различен отклик. Ако същото послание с абсолютно същите думи са използвани по различен начин, тя може да получи напълно различно нещо. Понякога ние сме толкова концентрирани върху външността, но не сме достатъчно концентрирани на посланието.
Дразни ме, когато пророчески хора започват всичко с „Така казва Господ“. Те може да казват това, защото са чували други да го казват. Или може би е опит да бъдат по-драматични или да увеличат шанса да бъдат чути. Понякога това може да идва от едно старозаветно разбиране за пророческото. Какъвто и да е случаят, много по-лесно е да се приемат хора, които се справят с драмата и мистицизма, когато прокламират това, което Бог им дава.
Има много различни нива, в които някой може да получи откровение в тялото на Христос, от слаби внушения и ясни гласове до ангелски посещения. Затова, по-добре е, ако този, който говори, да е наясно за това, какво е получил. Слабите внушения нямат нужда да бъдат толкова подсилвани колкото отвореното видение. Човек накрая може да излезе, че звучи като момчето, което викало: „Вълк!“, когато казва: „Но аз наистина чух нещо този път. Така казва Господ – наистина!“ И всички хора се прозяват с досада.
Изкушението идва със силата
Ако можете да изцелявате слепи очи в просто един от десет опита, вие ще съберете тълпи от стотици хиляди хора навсякъде по света за 24 часа. Ако можете да изцелите десет от десет, както направи Исус, вие ще бъдете най-мощният човек в нацията. Спомнете си, че те искаха да направят Исус цар, понеже Той изцели болните и умножи рибата и хляба. Освобождаването на свръхестествено служение с прекомерната демонстрация на сила поставя голямо внимание върху хората, които Бог използва.
Понеже истинските чудеса са толкова уникални, когато те са извършвани открито, народите ще идват да ги получават. Богатите, известните и силните хора на Земята ще правят почти всичко, за да бъдат част от истинските чудеса на Бог. Има много милионери по света, но колко хора могат да възкресят мъртви, както пророк Илия можеше? Пророци с ранг, подобен на тези в Стария Завет, ще срещат невероятни изкушения, понеже толкова много богати и силни хора ще търсят тяхната помощ.
Ето защо е толкова важно за тези с дарбата пророчество да остават отговорни към тяло от вярващи, които са зрели и чувствителни към този дар и уникалните изкушения и атаки, които идват с него. Смирението и поучаемостта са ключови атрибути, които пророческите хора трябва да имат, за да бъдат постоянно в място, където цялата слава и почит е насочвана към Бог. Защото Бог е, Който протяга към тях благодатта да действат в Неговата сила.
Бележки:
[1] Грудъм, Дарбата пророчество, 20-22.