Глава пета – Изпитът
Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:
Когато настигнах групата, те седяха край пътя, очевидно изморени, но разговаряха един с друг. Аз се приближих бавно, за да не смущавам дискусия им. Те споделяха собствените си истории. Когато бях забелязан, те спряха и се обърнаха към мен. Мери проговори, питайки това, което всички искаха да знаят:
„Кой е този човек?“
„Той е гласът“, отговорих аз.
„Какъв глас?“ продължи Мери.
„Гласът на оня, който вика в пустинята“. Отговорих аз.
„Имаш предвид Илия?“ попита някой в групата.
„Да“. Отговорих аз.
Имаше дълго мълчание, докато те обмисляха това. След това Мери продължи своето разпитване:
„Ти сериозен ли си?“
„Сериозен съм“.
„Той ще се върне ли?“ попита някой друг.
„Той никога няма да бъде далеч от нас, докато сме в пустинята. Той е тук, за да подготви пътя за Господа. Главният начин, по който прави това, е, като работи с тези, които пътуват по този път“, отговорих аз, малко изненадан, че всички те ми вярваха толкова лесно. Продължих:
„Ние сме по пътя към един друг свят, една друга реалност. В този път, започваме да се учим да живеем в два свята – духовния и естествения. Това може да бъде трудно в началото, но тези два свята са създадени да бъдат свързани, да си сътрудничат по много различни начини. Човекът, който беше създаден, за да общува с Бог, Който е Дух, беше също създаден да бъде съединителят на тези два свята. Да живее в двата свята, следователно е най-естественото състояние за човека. Колкото повече можете да правите това, толкова повече ще бъдете това, което сте създадени да бъдете. Това не е нестествено, а е естественото състояние на човека когато сме освободени от последствията от падението“.
Аз огледах лицата им, за да се опитам да преценя на кого му беше трудно да разбере това, което казвах. За моя изненада, изглеждаше, че това не беше нищо ново за тях, така че аз продължих:
„Писанията не само ще оживеят за нас тук, но ние ще ги живеем. Всъщност, ние трябва да ги живеем, за да оцелеем. Те ще бъдат нашата храна. Човек не живее само с хляб, но с всяко слово, което излиза от устата на Бог. Това е сегашно време, не е минало време. Ние трябва да приемаме ежедневен хляб отгоре, Божието Слово, което е живо и идва от Него сега, в настоящето.
„Ние не можем повече просто да вярваме, че нещата, написани в Библията са истина, но истинската вяра в Библията е вярата да се преживява това, което е писано за настоящият ни живот. Няма нищо написано в Библията, което да не можем да преживеем днес, и тука ще го направим. Някои от вас вероятно ще бъдат използвани да извършат дори по-големи чудеса от това, което беше извършено в Библията. Ние сега сме във времената на ‘по-големите дела’, за които говореше Исус.
„Отново, Библията не е просто една историческа книга, на която да вярваме, тя е това, което ще живеем и храната, която ще ни поддържа всеки ден. Тя е арсеналът от оръжия, които ще използваме във всяка битка. Познаването на Библията не е просто добро нещо, което да правим, но тук тя ще означава живот или смърт.
„Тази пустиня е красива, но смъртоносна. Тя ще се опита да ви убие по всеки начин, по който може, а тя има много начини, по които може да го направи. Ако не ви убие, тя ще се помъчи да ви накара да се върнете обратно. Колкото и плашещо може да бъде, страхът ще ви води в неговите капани, така че страхът никога не трябва да става нашият водач. Трябва да се научим да не позволяваме на страха да ни контролира или да влияе на решенията ни. Трябва да използваме всеки страх, който идва върху нас като възможност да му се съпротивим и да растем във вяра. Ще имаме възможност да правим това всеки ден, и всеки ден, в който стоим в пътя ще ставаме по-силни в Господа.
„Също така трябва да използваме всяко изпитание на объркване, за да растем в мъдрост. Всеки ден ще са необходими повече вяра и мъдрост, за да стоим в правилния път. Мъдростта идва от преживяване, на което се гледа с поучаемо сърце“.
„Колко пътища има ?“ попита някой.
„Има много, и почти всички са много изкусителни и привлекателни“, отговорих аз.
„Как можем да кажем кой е правилният?“ попита някой друг.
„Няма формула. Няма ‘как да’, което можем да използваме. Ние трябва да следваме Личност, а не формула. Обаче, моят опит е бил, че правилният път винаги е изглеждал по-труден, и всъщност е бил по-труден, поне за известно време. Той никога не е изглеждал по-привлекателен, което е причината защо трябва да имаме вяра, за да го видим и да следваме Господа, а не просто нашето разсъждение.
„Неправилните пътища изглежда, че винаги изглеждат по-лесни, и ще ни изкушават да се опитаме да избягваме от нашите трудности и изпитания. Те всъщност могат да бъдат по-лесни за известно време, но после ще станат по-трудни от правилния път. Накрая водят до капани и заплитания, от които малцина някога са се освобождавали, ако не се обърнат бързо и се върнат на правилния път.
„Правилният път може никога действително да не стане по-лесен, но той става по-лесен, когато ставаме по-силни и по-мъдри. Правилният път има едно нещо, което никой друг път няма, и това е най-великото от всички неща. Когато сте на правилния път, вие постоянно ще бъдете по-близко до Господа, и Неговата жива вода постоянно ще бъде на разположение. Няма по-голям мир и радост, които можем да познаваме, от това да бъдем близко до Него. Нашата близост до Него може да бъде толкова чудесна, че да започнем да се наслаждаваме в тази пустиня. С Него най-безлюдната пещера е по-добра от палат. Без Него най-страхотният палат може да бъде по-лош от безлюдна пещера.
„Ако тръгнете по грешен път, той ще ви води далеч от Него. Радостта и мирът на Господа ще бъдат заменени от объркване и тъмнина. ‘Пътят на праведният е като светлината на разсъмване, която свети по-ярко и по-ярко, докато стане съвършен ден’. Пътят на праведния е правилният път. Правилният път става по-светъл и по-светъл, докато започнем да ходим в пълнотата на светлината. Грешният път става по-тъмен и води до по-голямо объркване. Объркването води до депресия и накрая до отчаяние и смърт.
„Както вашето приятелство вече е пораснало повече от това, на което сте се наслаждавали на кораба, то ще става все по-дълбоко тук. Сражаването в трудностите ще ви свързва заедно, както малко неща могат да го направят. Има нещо друго, което ще преживеете тук, и то ще създаде дори една по-голяма връзка – вие ще преживеете славата на Господа заедно. Да преживявате Неговата славата и присъствие заедно е най-великата връзка от всички“.
Докато говорех, аз видях Илия да стои наблизо, слушащ всичко, което казвах. Това беше малко неудобно както и успокоително. Беше неудобно, защото се чувствах глупаво да говоря за пустинята, докато господарят на пустинята ме слушаше. Беше успокоително да знам, че той ни наблюдава толкова отблизо. Той ми кимна да продължа:
„Вие всички сте тук, защото сте призовани. Вие сте били познати преди света да започне. На вас ви е била дадена възможността да пробягате трасето за най-голямата награда, която някога е съществувала или ще съществува. Това е пътят на висшето призвание на Бог, за което писаха апостолите. Едва започвайки, вие вече сте се свързали с най-великите души, които някога са ходили по земята. Нужна е голяма вяра, за да се започне, и ще е необходима по-голяма вяра всеки ден, за да се продължава. Това не е предназначено да бъде лесно, а да бъде ковачница за великите, които ще царуват с Христос в Неговото царство“.
„А какво ще кажеш за тези, които все още са на кораба?“ попита едно младо момиче. „Моите родители са все още на кораба. Няма ли и те да управляват с Христос?“
„Ако някой призове името на Господа, ще бъде спасен, ще има вечен живот и едно славно бъдеще пред себе си“, отговорих аз. „Но този път е за тези, които ще пробягат трасето, за което говори апостол Павел в края на своя живот. Той говори за едно по-добро възкресение, което е чувствал, че той самият все още не е достигнал, но че се е стремял напред към белега на висшето призвание. Той не говори там за спасение или за вечен живот. Тези неща той ги е имал в деня, когато се е доверил на Спасителя за своето спасение. Има висше призвание, което не много хора виждат и не много хора преследват. Това е пътят към ‘висшето призвание на Бог в Христос Исус’.
„Аз си мислех, че всички ще бъдем равни в небето“, намеси се друг.
„Откъде си взел това?“ попитах аз.
„Не съм сигурен. Мисля, че го чух, но може би трябва просто да съм го приел. Никога преди не съм чувал това, за което ти говориш. Сигурен ли си, че то е в Писанията?“ продължи той.
„Да, това е в Писанията и ти си прав да го поставяш под съмнение. Има много в Писанието за това висше призвание и тези неща ще бъдат осветени и потвърдени във вас по време на това пътуване. Вие имате нужда да видите висшето призвание, за да ходите в този път, точно както Спасителят издържа кръста заради славата, която беше поставена пред Него. Ако Той имаше нужда да види наградата, колко повече ние имаме нужда да я видим, за да издържим живота на кръста, за който сме били призовани?“
„Правилно е да водим тази дискусия тук“, продължих аз. „Всички Негови създания са били създадени със специфична цел и място в Неговото творение. Той е дал възможност на някои от падналото човечество да станат Неговото семейство, синове и дъщери на Царя на царете, и да придобият Неговата божествена природа. Цялото творение се чуди на това ‘ново творение’, което е издигнато от падналото човечество. Тъй като те са свидетели на решителността, жертвата и характерът на тези, които ходят по този път и устояват срещу такава опозиция и трудност, и всичко това е заради техния Цар, дори ангелите признават, че те са достойни да бъдат техни съдии“.
„Но ако всичко е по благодат, тогава как хората ще имат различни награди или позиции в небето?“ Изтърси младото момиче, очевидно развълнувано.
„Това е добър въпрос“, опитах се да я насърча аз. „Истина е, че всичко, което сме, и всичко, което ставаме, е чрез Божията благодат. Чрез Божията благодат е това, че сте били призовани и че сте чули призива. Също ни се казва, да ‘направим призоваването си и избирането си сигурни’. Ето защо Святият Дух е наречен ‘Помощникът’, а не ‘‘Извършителят’. Ние също имаме част, която трябва да извършим. Трябва да приемем Неговата благодат и след това да ходим в нея. ‘Мнозина са призовани, но малцина са избрани’, или малцина откликват на призива да направят призоваването си и избирането си сигурни.
„Има един манталитет, който се е промъкнал в голяма част от света, че всички сме равни и заслужаваме едно и също, без значение от усилията и постиженията. Това не е библейско понятие. Всъщност това е противно на справедливостта, една от двете основи на Божия престол, който е Божието царство. Обещанията, дадени на църквите в Откровение, бяха за ‘победителите’ в тези църкви. Нещо друго беше обещано на тези, които не бяха достатъчно загрижени да живеят според това, което им беше разкрито.
„Харесва ви, или не, разбирате го, или не, Бог избира на кого да даде възможности и тогава хората трябва да изберат дали да се възползват от тези възможности. Ето защо се казва: ‘Мойсей избра да претърпи страдание с Божия народ, считайки упрека за Христос като по-голямо богатство от всички богатства на Египет’. Вие също е трябвало да вземете подобно решение, когато сте избрали да следвате този път“.
Можех да кажа, че на младото момиче все още му беше трудно с тази идея, но изглежда никой друг не беше така. Въпреки това, това я караше да се чувства толкова неудобно, че тя очевидно нямаше да задава повече никакви въпроси. Научил съм, че когато някой има такова покривало върху ума си относно ясна и основна библейска истина, никакъв аргумент не може да махне това покривало, а само Святият Дух. Така че, аз им казах, че по-късно ще говорим повече за тези неща и че трябва да започнем да се движим отново.
Когато започнахме да ходим, младото момиче се приближи зад мен. „Нямам намерение да бъда нахална“, започна тя, „но ако това е истина, искам да го разбера. Мога ли да ти задам още няколко въпроса, докато вървим?“
„Разбира се“, отговорих аз. „Можеш да ме питаш всичко, ако ми позволиш да казвам ‘не знам’, когато не знам отговора“.
„Съгласна съм“, започна тя. „Аз съм една от тези, на която винаги ми е било трудно, когато си мисля за всички хора, които никога не са имали шанс дори да чуят евангелието, така че ми е трудно да слушам за някого, който има възможност да тича по трасето на това славно висше призвание, докато другите дори не получават спасение“.
„Това е един справедлив въпрос“, отговорих аз, „и мисля, че това е въпрос, който всеки мислещ човек, загрижен за справедливостта, трябва да си задава. Отне ми много години да открия отговор, който да ме задоволи, но това не е просто нещо“.
„Ще споделиш ли това, което си научил с мен?“ попита тя.
„Никога не съм споделял всичко, което съм научил за това с някого, понеже ще ми отнеме толкова дълго време да го направя правилно. Но съм готов да споделя колкото мога с теб докато сме заедно в това пътуване.
„Първо, всичко, което приемаме като истина, като доктрина, трябва да бъде потвърдено в Писанията. Никое човешко мнение, или дори на ангели, не може да носи тежестта на писаното Божие Слово. Отне ми години да стигна до моето разбиране на тези неща и да ги установя в Писанията. Не е възможно да го предам за кратко време, но мога да ти помогна да тръгнеш по правилния път на търсене на истината.
„Защо да не направим това: нека да вземаме твоите въпроси един по един, и аз ще споделя с теб моите заключения и до колкото мога за това как съм стигнал до тях. Ако заключенията ми не те задоволяват, тогава питай още, и аз ще се опитам да ти покажа как съм стигнал до тях“.
„Бих оценила всяка помощ“, отговори тя.
„Това, което съм открил през цялото ми търсене ме е убедило абсолютно за праведността и справедливостта на Господа, и как Той дори отива далеч отвъд това, за да прибави благодат и милост“, казах аз.
„Бих искала да имам тези неща установени в сърцето ми“, продължи младото момиче.
„Добре, но искам да ти кажа, че главната ми цел споделяйки тези неща с теб е да ти дам нещо, което може да бъде дори по-добро от моите заключения“, казах аз.
„Какво е то?“
„Пътят, който поех, за да открия моите отговори. Понякога не са просто отговорите, които са важни, а как стигаш до отговорите.
„Онези, които идват твърде евтино не са толкова ценни. Когато работиш, за да ги получиш те стават съкровища на мъдрост и знание, които ще цениш достатъчно, за да се грижиш за тях“, отговорих аз.
„Е, изглежда, че ще бъдем заедно на това пътуване за известно време, така че аз съм отворена. Кой беше пътят, по който си вървял, за да откриеш отговора на това?“
„Първо, как е името ти?“
„Аз съм Мери“.
„Подходящо“, отговорих аз, „и това е комплимент. И така ние имаме две Мерита в това пътуване и вие изглеждате много еднакви. Родителите ви трябва да са били пророчески. Както Мария, която беше сестра на Марта в евангелията, вие сте призовани да имате специално взаимоотношение с Исус“.
„Аз едва ли се чувствам толкова близо до Господа. Чувствам, че моите въпроси могат да бъдат оскърбление за Него. Аз нямам намерение да бъдат такива и знам, че моята загриженост към хората, които обичам, могат да засенчват посвещението ми към Господа понякога, но не мога да се отърва от тези въпроси и те нараняват моята способност да се доверявам на Господа“.
Другата Мери се приближи и проговори: „Ние споделяме много еднакви въпроси. Аз слушах разговорът ви. Ако това е истинският Илия, тогава със сигурност той знае отговорите. Можеш ли да го накараш да се върне и да ни говори?“
„Вярвай ми, бих желал да го накарам да ви отговори на всичките въпроси, и аз също бих искал да чуя неговите отговори, но се страхувам, че това няма да стане“.
„Защо не?“ попита другата Мери.
„Той ми каза за вашите въпроси и каза, че аз ще трябва да им отговоря. Той не знаеше какви са въпросите, но каза, че ще бъдат важни за цялата група и че аз ще трябва да отговоря“, отвърнах аз.
„Това е странно, че той знае за нашите въпроси, но също звучи, сякаш Бог не ни е гневен затова, че ги имаме“, отбеляза по-малката Мери.
„Разбира се, че Той не е гневен. Аз не мисля, че Господ някога избягва искрените въпроси. Всъщност, Той заяви много ясно, че вашите въпроси са много важни“, отвърнах аз.
Тогава казах на цялата група, която можех да видя, че ни наблюдава и би желала да се включи в разговора: „Нека да отидем на брега на живата вода и да прекараме малко време, като дискутираме някои от въпросите, които имате“.
Аз изчаках всички да пият и после да седнат на камъните и по земята близо до потока. После помолих за доброволци, които да поставим за стражи отзад на пътя. Тогава започнах:
„Веднъж един приятел ми каза, че почти всяка ерес е резултат от опита да се доведе до логични заключения това, което Бог е разкрил само отчасти. Мисля, че това е истина. В същото време ни се казва, че знаем отчасти и виждаме отчасти. Никой от нас няма цялата картина, или цялото разбиране. Така че, за да имаме цялата истина, трябва да свържем това, което имаме с това, което имат другите.
„Има някои неща, за които, дори и да обединим нашето знание, все пак ще имаме само част от разбирането, понеже това е всичко, което Бог е разкрил на човека в това време. Това, което Бог е разкрил само отчасти, ние не трябва да прибавяме към него, като се опитваме да го отнесем към това, което мислим, че са логични заключения. Той си има Своите причини да не ни дава повече в това време. Ще имаме вечността, за да получим отговори на нашите въпроси, така че някои от тях трябва да почакат. Ние Го почитаме и доказваме нашето упование в Него, като приемаме това. То трябва да бъде приемливо за нас за ходенето във вяра“.
„Добре. Аз знам, че може да не съм научила всичко, което е налице по този въпрос, но някои от въпросите, които имам, ме затрудняват да вървя напред с упованието, от което се нуждая“, сподели по-голямата Мери, докато по-малката кимна в съгласие.
„Разбирам. Обаче има някои неща, които Бог не е скрил от нас, а ги е скрил за нас. Това, което прави нещо съкровище, е това, че то се намира или рядко, или трудно. Едни от най-големите съкровища на знание и разбиране ще дойдат с голямо постоянство. Всичко, което се случва твърде бързо или твърде лесно, обикновено е незначително. Мисля, че някои от вашите въпроси са много значителни, и аз няма да предполагам, че мога да им отговоря лесно и бързо, но ще споделя с вас това, което съм открил в собственото ми търсене.
„За да се предпазим от падане в друга ерес, това, което ни изглежда частично или непълно, трябва да го оставим, докато Той не ни даде ясно откровение в Писанието. Ако не можем да потвърдим някое откровение в Писанията, тогава не можем да го приемем като доктрина. Пророчеството или откровенията никога не се дават за утвърждаване на доктрина, но единствено Писанията могат да правят това. Ако изследвате корените на много култове и секти, почти винаги ще откриете ‘откровение’, което не може да бъде потвърдено в Писанието. Ако Исус, Който беше Словото, стоеше на ‘писано е’, колко повече ние трябва да правим това?“
„Твоето разбиране за тези неща установено ли е в Писанията?“ попита Мери.
„Да, но това не означава, че вие ще го видите. Има нещо друго по-основно, което се изисква, за да се разберат Писанията“.
„Какво е то?“
„Вие трябва да бъдете готови да приемете заключението и да му се покорите, без значение от това дали ви харесва, или не. Исус каза: ‘Ако някой човек иска да върши Неговата воля, той ще знае дали учението е от Бог, или аз говоря от Себе Си’. Така че, за да можем да разберем истината трябва да бъдем готови да й се покорим.
„Имало е един спор между Aквиний и Aбелар за това дали трябва да разберем, за да повярваме, или трябва да повярваме, за да разберем. Според това, което Исус каза, ние не само трябва да вярваме, но да бъдем готови да Му се покорим, за да знаем дали Неговите учения бяха от Бога“.
„Това може да бъде предизвикателство“, каза малката Мери.
„То е предназначено да бъде предизвикателство“, отговорих аз. „Ние трябва да видим славата на Господа с открито лице, за да бъдем променени в Неговия образ. Собствените ни предубеждения, добрите ни или лоши преживявания могат да бъдат покривала, които да ни накарат да изопачим Неговите учения. Преди да ни бъде поверена основната истина, ние трябва да установим в сърцата си, че Той е Бог, Той е Създателят и има правото да прави със Своето творение, каквото Си иска. Това е основно, но за да Му се доверим трябва също да установим, че Той е справедлив и никога няма да направи нещо несправедливо“.
„Така че, ти не мислиш, че Той ще осъди с вечно проклятие тези, които никога нямат шанса да чуят и да откликнат на евангелието?“ каза малката Мери доста силно.
„Аз знам, че нашият Бог никога няма да направи нещо несправедливо. Нито пък мисля, че трябва да изкривяваме нашето понятие за справедливост, за да го пригодим към това, което Той прави. Всичко, което Той прави, и всичко, което Той допусне в Своето царство, ще бъде и праведно, и справедливо, понеже ‘Правда и справедливост са основата на Неговия престол’, или на Неговата власт. Можете да разчитате на това“, предложих аз. Също можете да разчитате и на Неговата любов към всички хора“.
Тогава беше когато видях Илия отново, стоейки наблизо. Аз очевидно срещнах въпросите, за които той ме предупреди. Погледнах към групата. Знаех, че някои може да не преминат през това, ако не са доволни от отговорите на някои от тези въпроси. Не помнех някога да съм усещал такъв натиск, докато се чувствах толкова неспособен. Молех се ревностно в сърцето си за помощта на Святия Дух.
„Амин“, чух да казва Илия. Когато се огледах, бях изненадан да го видя да върви към нас.
Тогава беше, когато един силен шум дойде от посока на пътя. Двама от стражите дойдоха, тичайки към откритото пространство, дишайки тежко, като се опитваха да викат:
„Има един лъв зад нас!“
Илия се обърна и бързо сграбчи двамата стражи, казвайки: „Защо бягате? Има един по-голям лъв във вас“.
Тогава той влезе сред дърветата ходейки, но решително движейки се към лъва. Въпросите повече не бяха най-важното нещо за никого.
„Да вървим“, казах аз, и поехме по пътя след Илия.