Глава десеста – Търсачите

Ако желаете можете да си изтеглите тази книга в някой от следните формати:

Уилям и аз вървяхме мълчаливо известно време. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. Уилям изглежда не само разбираше всичко, което бяхме дискутирали относно лидерството в царството, но го беше схванал с необичайна дълбочина. Той беше пример за това как когато Господ призовава някой, Той го приготвя за неговата цел през целият му живот.

Аз започнах да мисля за забележителните хора в тази група, какво можех да направя, за да им помогна, и как щях да отговоря на въпросите на Мери, когато тя реши да ги зададе. Една малка група хора ходеше наблизо, очевидно искайки да говорят, така че аз им кимнах да се присъединят към нас.

„И така ти мислиш, че великите съкровища на царството и пътят към най-великото приключение се намират в изучаване и изследване на неща като църковната история?“ попита един млад мъж.

„Мисля, че това е един вид съкровище и един вид приключение. За някои, най-великото съкровище е да виждат делата на Господа да се вършат чрез тях, водейки другите към спасение, изцеление и вършене на чудеса. За други, това е да се виждат Божиите хора изградени в Неговия храм, общението койнония на светиите. А за други, това са пророчески преживявания и да им се дават пророчески прозрения за бъдещето.

„Нишката, която минава през всички велики приключения е да се вижда славата на Господа в това, което Той прави чрез хората и лично чрез нас. Всичко това е на разположение за всички нас, но за мен лично, аз съм открил големи съкровища на знание в изучаването на историята, по-специално църковната история, и е било голямо приключение да Го следвам по този път. Аз съм видял и съм научил Неговите пътища, сякаш Той лично ме е учил. Това е било едно от най-задоволяващите и вълнуващите времена в живота ми до сега, понеже започнах да Го познавам по този начин“.

„Ти каза: ‘До сега’. Какво правиш сега, което е по-добро?“ попита някой.

„Колкото и чудесно да е било да виждам пътищата на Господа както са разкрити в Писанието и в историята, да Го виждам да работи с реални хора, с всеки един от вас тук и сега, е по-добро. Знам, че едва започваме, и че все още не се познаваме много добре един друг, но вече мога да видя колко страхотни съкровища сте. Мисля, че ако имаме време наистина да се опознаем един друг, ще открием страхотно съкровище във всеки човек. Тогава, ще започнем да виждаме как всички си прилягат заедно в Божия град“.

„Ние се наслаждавахме на нашето общение докато бяхме на кораба и се чувствахме свързани заедно, но никога наистина сме нямали идеята, че сме изградени в нещо заедно, като храмът на Господа или Неговия град. Сега мога да го видя“, отбеляза някой.

„Въпреки всичките й провали и недостатъци, няма друго нещо на планетата толкова динамично и интересно колкото църквата, която става това, което е призована да бъде. Няма по-страхотна общност от истинския църковен живот – койнония; едва ли има нещо толкова скучно колкото църковния живот, който е институционализиран, и който е спрял преследването на страхотното пътешествие, което е истинския християнски живот. Вие сте благословени да сте в компанията на тези, които са посветени на пътуването“.

„Аз считам себе си за много благословен“, отговори друг. „Общението, което имахме на кораба беше станало най-добрата част от живота ми, но сега да бъдем на това пътуване заедно е далеч по-добро, въпреки че е било доста плашещо на моменти. Ако планината е дори по-добра от това, просто не мога да си я представя“.

„Писанието казва, че пътят на праведните става по-светъл и по-светъл докато стане пълен ден. Ако стоим на пътя, по който сме призовани да ходим живота ни ще става по-светъл и по-светъл. Ще имаме предизвикателства и изпитания, каквито вече имахме през това пътуване, но всяко едно е пълно със светлина, с откровение. Всяко едно обикновено води до по-голямо свързване сред онези, с които ги преживявате. Мисля, че това е причината, поради която Яков написа, че трябва ‘да го считаме за голяма радост когато минаваме през различни изпитания’. Ако подхождаме към всяко изпитание като към възможността, която наистина е, нашето пътуване винаги ще води към слава и победа“.

„Ти си опитен в това, нали?“ попита друг. „Кои са най-важните неща, които си научил, които могат да ни помогнат?“

„Минал съм през много пустини, и съм минавал през тази част на тази пустиня преди, така че имам някакъв опит в тези пътувания“, отговорих аз. „Принцип е, че между мястото, където получавате обещание от Бог и изпълнението на обещанието, винаги има пустиня, през която да минете, за да стигнете до изпълнението. Всяка пустиня е уникална, и всяка една е замислена да ни помогне да бъдем добри настойници на това, което ни е обещано. Ако оценяваме изпитанията и прегръщаме уроците, които Той се опитва да ни научи, ще излезем по-бързо от пустинята, за да получим това, което е обещано“.

„Кое е най-великото нещо, което някога си учил в пустиня?“ попита друг.

„Научаването, че всички можем да бъдем толкова близо до Бог колкото искаме да бъдем. В пустинята беше, където беше построено първото Божие обиталище сред хората. В пустинята е, където сме направени да бъдем Неговото обиталище. Където е Той, е небето, така че да Му построим място, за да обитава с нас, може да превърне всяка пустиня в част от небето. Най-лошото място на земята ще бъде небе, ако Той е там. Това е основната ни цел – да доведем небето на земята – и ние правим това като Му изграждаме място навсякъде, където ходим“.

„Това ли е причината защо Израел носеха Божия ковчег с тях в битка?“ попита някой.

„Мисля, че това беше намерението им. Когато следваха ковчега, ходейки там, където Господ ги водеше, те винаги намираха победа. Но, когато се опитваха да занесат ковчега там, където те искаха да отидат, резултатите не бяха много добри. Трябва да се научим, че храмът съществува заради Господа, а не обратното. Ние сме тука да следваме Него, а не просто да Го вземаме с нас. Казано ни е, че Христос винаги ще ни води в триумф, но това е ключът – да Му позволим да ни води, вместо да се опитваме ние да Го водим там където ние искаме да отидем“.

„Кое е най-доброто, което можем да направим, за да си помогнем един на друг?“ попита друг.

„Точно както трябва да бъдем преднамерени за това да се приближаваме към Господа и да изпълним нашата цел в Него, трябва да бъдем преднамерени за това да се опознаваме един друг и да виждаме целта си един с друг. Никой от нас не е тук случайно. Ние сме призовани да бъдем изградени заедно в храма на Господа; това е, за което сме направени, и никога не можем да бъдем наистина завършени докато това не се осъществи. Процесът може да бъде труден, но това също може да бъде едно от най-интересните и най-вълнуващите неща в живота ни.

„Първото нещо, което Бог каза, че не беше добро за Неговото творение беше за това човека да бъде сам. Самотата не е добра за никое човешко същество. Трябва да вземем под внимание, че Бог каза това, когато човека имаше ежедневно общение с Него. Общението с Бог е съществено за човека, и е нашата най-важна нужда, но Бог също очевидно създаде човека да има нужда от нещо повече просто от взаимоотношение с Него. Първото Му снабдяване за самотата беше семейство. След това, най-голямото снабдяване е нашето взаимоотношение един с друг като части на Неговото тяло.

„Вървенето през тази пустиня заедно ще извърши много неща в нас. Най-доброто от всичко ще бъде как ще започнем да Го познаваме по-добре. Следващото ще бъде как ще започнем да се познаваме един друг по-добре, така че да се напаснем заедно както Той ни е призвал да бъдем в Неговия храм, като живи камъни. Това е дори по-интересно и по-задоволяващо от великото приключение, което имах като ученик на историята“.

„И така, до сега, изучаването и изследването е било главното ти нещо, а сега ще изучаваш нас?“ попита Мери, която се беше присъединила към групата. „Това ми се отдава. Звучи чудесно да познаваш Господ като свой Учител, но ако ще отговориш на въпросите ми, предполагам, че няма да мога да го преживея по същия начин“.

„Със сигурност можеш. Всички можете, и трябва. Повечето от вас вече го правите. Времето сега е кратко, и вие може да нямате годините да правите това както аз съм го правил, но можете да преживеете същото нещо с Него. Това може да е дори по-добро за вас, понеже може да бъде по-концентрирано, но това е нещо, което всички вие трябва да направите. Той трябва да бъде ваш Учител, Пастир и Лидер.

„Мисля, че това е една от главните наслади на Господа, да споделя с хората Си съкровищата на мъдрост и на знание. Любознателността е чудесен дар, и за това мисля, че отговарянето на твоите въпроси е толкова важно за нашето пътуване. Той може да ви учи по-бързо, понеже вие нямате времето, което аз съм имал, но това няма да е по-малко специално и лично. Ако аз имам отговорите на някои от въпросите ти, това е защото Той ме е поставил тук за вас. Други тука могат да имат твоите отговори, и те също са поставени тук заради вас“.

Когато слънцето започна да залязва, ние открихме място за лагеруване близо до потока. Поставихме стражи и след това пихме докато всеки беше освежен. После запалихме огън, около който се събраха всички. Някои започнаха да си говорят на малки групички. Уилям дойде да седне при мен.

„Слушах разговора ти с тази група. Техния глад за знание е заразен. Всеки ли в това пътуване е толкова изключителен?“ попита Уилям.

„Изглежда, че са. Изисква се необикновена вяра и виждане, за да бъдеш на това пътуване. Дори тези, които може би живеят повече светски и незабележителен живот, оживяват и стават изключителни тука.

„Всеки ден е различен по този път. Не можеш да изпаднеш в рутина и да станеш автоматичен тука. Трябва да бъдеш жив и въвлечен. Ние сме създадени за приключение. Живота е предназначен да бъде приключение, а това е най-великото приключение от всички“.

„Всеки ден до тук е бил уникален и очарователен“, продължи Уилям. „Всеки човек е уникален и очарователен. Не съм се чувствал толкова въодушевен откакто завърших образованието си и започнах професионалния си живот. В същност, това тук е много по-добро от онова“.

„Всичко, което си правил преди в живота си е било подготовка за това“, добавих аз. „Тук е, където всичко, което се е случвало в живота ни започва да придобива смисъл. Планината е, където всичко се събира“.

„Ако всичко това, и всичко, което се е случвало в живота ни, е само подготовка за планината, това трябва да е най-необикновеното преживяване, което някога можем да имаме“, каза Уилям.

„Уверявам те, че няма нищо друго в този живот, което може да се сравни с това, което ще преживеете на планината. Господ не каза, че ще ни бъде даден живот на изобилие, а по-скоро изобилен живот. Да имаш изобилен живот не означава, че всичко е добро и лесно, а че има много от него.

„Тук живота става фокусиран, концентриран, и всичко се препълва със значение. Планината прави всичко, през което сме минали в този живот и по този път не само да си струва, но да бъде полезно. Тук е, където сме оформяни в това, което сме призовани да бъдем, а планината е там, където ще функционираме в това, което сме призовани да бъдем“.

„Това е толкова различно от всичко, което съм преживявал или съм чувал откакто съм станал християнин. Чувствам, че това е истинското християнство, че това е начина,по който трябва да бъде за тези, които служат на Царя на царете. Това ли е истинската вяра?“ попита Уилям.

„Мисля, че тук е, където вярата става истинска. Без съмнение се изисква вяра да стоиш в една хладка или мъртва институция и да останеш верен на Господа. Онези, които го правят може би растат в Господа колкото и ние тука. Други, които са на работа или на места, където е, всекидневна битка, за да останат верни, може би растат както ние тука.

„Тези може да са в своите пустинни преживявания и да са на пътища, които водят към планината, докато са в странстването, за да открит Божия град. Но ако остават, където са, за да поемат по пътя на по-малка съпротива или по-малък риск, правейки това повече поради липса на вяра, аз мисля, че са се отклонили“.

„Ти спомена, че по нашия път ще има пътеки, които ще предлагат различни, по-лесни пътища, които в действителност ще бъдат отклоняващи или измамни“, подхвърли Уилям.

„Ще има много капани и разсейвания“, отговорих аз.

„Разсейванията или пътеките, които ни отклоняват почти винаги са изкушението да тръгнем по по-лесния път, нали?“

„Да. Ако изберем някоя пътека поради загриженост за себе си, вероятно ще бъдем отклонени. Трябва да вземаме всяко решение въз основа на целите на царството, търсейки първо царството, или ще се отклоним от правия път. Това е принцип номер едно когато имаме избор от пътища.

„Друг важен принцип е, че не трябва да гледаме назад. Докато не вземем решението, че няма да се връщаме назад, без значение от това колко болезнено става, няма да отидем напред със силата на вяра, която ще се изисква, за да предприемем правилния път. Ако все още гледаме назад, не сме готови да вървим напред. Човека с истинска вяра вижда дори най-суровите препятствия като възможности за спечелване на по-големи победи и да направи по-голям напредък към целта си. Истинската вяра прави път там, където няма път“.

„И така, принцип номер едно е ‘търсете първо царството’ с всяко решение. Вторият е ‘забравяйки задното, натискайте към целта на висшето призвание на Бог’. Тези два принципа ще ни помогнат да вземаме правилните решения“, изложи Уилям.

„Това са двете основни неща, които трябва да ръководят изборите ни. Сега, ако се случи нещо с мен, ти можеш да помогнеш на тези да стигнат до планината“.

„Ти каза това сякаш очакваш да ти се случи нещо. Аз съм нов в Господа. Не очакваш да заема твоето място, ако нещо се случи с теб?“ отговори Уилям.

„Не очаквам да ми се случи нещо, но трябва да бъдем подготвени. Както каза Марк когато в началото се присъедини към нас, ти си лидер, и ако е необходимо, ти можеш да преведеш тези през тази пустиня“, отговорих аз.

„Нападението на лъва те изплаши, нали?“ отговори Уилям.

„Това ме накара да се замисля какво ще се случи с тези, ако ми се случи нещо. Мисля, че ти ще се справиш много добре, ако се случи това. Просто искам да бъдеш готов, ако нещо ми се случи“.

„Бих направил всичко каквото мога, за да помогна на тези хора, но съм далеч от това да съм готов да бъда лидер тука“, запротестира Уилям.

„Уилям, ти никога няма да бъдеш готов. Аз не съм готов за това. Аз по един начин съм изпреварил себе си. Ако сме на правилния път, ние винаги ще бъдем над мъдростта си и способностите си. Това ни държи да търсим Господа, да зависим от Него и да стоим близо до Него. Никога няма да се чувстваш подходящ, ако си на мястото, където Той те е поставил, понеже никога няма да си подходящ в себе си“.

Уилям имаше изключителна духовна мъдрост и разпознаване за такъв нов вярващ. Той беше оставил един живот на забележителна позиция и привилегия, за да навлезе в тази пустиня, точно както първият пришълец, Авраам. Помислих си как скоро почти бях паднал в съшия капан, в който падна Илия, мислейки си, че бях сам. Очевидно, Господ имаше някои от Своите най-добри мъже и жени, правещи крайни жертви, за да Го преследват и да се присъединят към Него в това, което Той гради. Все още може да няма много, но те са изключителни.

Докато размишлявах за това, друга група се приближи с някои въпроси.

„Ти си бил в тази пустиня известно време“, започна една дама в края на тридесетте или началото четиридесетте. „Това е като да живееш в друг свят. Това е сякаш сме започнали да живеем в най-прекрасния приключенски роман или филм, или дори нещо по-добро. Това е сякаш се подготвяме да живеем друга книга Деяния. Това ли е нормалното християнство? Това ли е начинът, по който се предполага да се живее живота?“

„Как е името ти?“ попитах аз.

„Дженифър, но повечето ми викат Джен“.

„Ще отговоря на твоя въпрос с въпрос“, започнах аз. „Мислиш ли, че това, което виждаме по новините, е отражение на истинския живот?“

„Не. Само най-крайните или изключителните събития и хора правят новините. Това, което прави новините, е само малка част от това, което се случва през един ден“, отговори тя, гледайки ме, като че ли искаше да разбере какво общо има това с нашия разговор или с нейния въпрос.

„Точно така“, започнах аз. „Новините могат да бъдат полезни в това да ни държат информирани за важни неща и събития, но те не са отражение на реалността, която повечето хора преживяват. Също, събитията и хората, които ги правят в християнските публикации и християнската телевизия, са като новините по много начини. Те могат да са изключителното, но са само малка част от това, което се случва в християнството.

„Християнските публикации и програми се фокусират върху големи църкви, големи мисионери, големи мисии, големи творци и музиканти, но аз мисля, че всички тези заедно са по-малко от 1% от истинската работа на царството. Множеството църкви не изпъкват по този начин, въпреки това вършат по-голяма част от работата на царството, като са верни в ежедневното си ходене с Бог – свидетелствайки, поучавайки, молейки се, съветвайки и стремейки се да изграждат другите и да им помогнат да открият своя път към царството.

„Години наред, аз съм питал всяко голямо християнско събрание, което съм могъл, колко хора са дошли при Господа чрез поход, християнска телевизия или евангелизаторски кампании. По-малко от 2%, от тези, които съм питал са дошли при Господа чрез тези средства. Всички останали, над 98%, са дошли при Господа чрез свидетелството на приятел или близък. Така че, къде се извършва истинската работа на царството? При великите служения и кампании ли, или при верните вярващи, които са верни всеки ден?”

„При верните вярващи, които са верни да свидетелстват всеки ден“, отговори Джен. „Все още не правя връзката между това и моя въпрос. Това ли е начина, по който е предназначено да бъде истинското християнство?“

„Това, което преживявате тука е истинско, библейско християнство. Това, което други преживяват, което може да е с по-малко темпо и много по-малко грандиозно, също може да бъде истинско християнство. Времето, което прекарвате в това, което сега изглежда като нереален и въображаем християнски живот помага, за да ви приготви за пътя, по който сте сега.

„Пътувал съм по света, и по църковния свят, колкото всеки, когото познавам, но постоянно се сблъсквам с огромни движения и потоци в тялото на Христос, за които никога не съм знаел, че съществуват. Тялото на Христос е голямо, и дори тези, които може да са пътували токова интензивно колкото мен виждат само части от него. Започнах да виждам всяко изразяване на християнство като възможна рампа за онези, които биха търсили този път към Божия град.

„Ако ще разберем истината и ще ходим в нея, трябва да помним, че виждаме само отчасти и знаем отчасти. Помните ли когато поставиха телескопа Хъбъл в орбита? Това позволи на астрономите да видят по-далеч в небесата отколкото някога преди се е виждало. Те фокусираха телескопа на определени звезди и видяха, че това, което са си мислели, че е звезда всъщност е било галактика с билиони звезди. Веднага, вселената беше много пъти по-голяма отколкото някога сме си мислили. Вселената винаги си е била толкова голяма, но ние сме нямали очите да я видим докато не се появи Хъбъл. Когато стигнете до планината ще имате подобно преживяване, виждайки просто колко голямо и колко разнообразно е тялото на Христос“.

„Това е интересно“, отвърна Джен, „но все още ми е трудно да направя връзката“.

„Да бъдеш в този път е същото. Трудно е, и е опасно, и е място на откровение, където видението ви и сърцето ви постоянно се разширяват с такава интензивност, че е лесно да виждате нещо по-малко като че не е реално. Ние едва тръгнахме по пътя, и е лесно да си мислим, че всичко, което сме правили преди е било плитко и незначително в сравнение с това, но всичко това е само част.

„С това не искам да кажа, че някои, а може би повечето, в това време са уловени във форма на християнство, която не е истинска. Както биологията ни учи, че всичко, което спира да расте започва да умира, ако сме на пътя на живота, ние постоянно ще се разширяваме и ще растем.

„Мисля, че първия човек, който е погледнал през Хъбъл трябва да е бил удивен от това колко ограничено е било виждането му преди това. Ходенето тука е като всеки ден да гледате през едни по-силни лещи. Тука започвате да виждате всичко през различна гледна точка. После, когато стигнете до планината се увеличава много пъти. Всичко това е било тука, и ние сме можели да ходим по този път по всяко време, но досега не сме го виждали“.

„Ето как съм се чувствал всеки ден, откакто сме на този път. Предизвикателно и смиряващо е, но е чудесно. Защо има толкова повече хора на кораба, отколкото тук?“ попита Уилям.

„Това е понеже Господ каза, че този път е тесен и малцина го намират. Когато видиш обаянието и разкоша на кораба, а после видиш този път, чудо е някой да избере пътя. Ти никога нямаше да го избереш, ако духовните ти очи не са били отворени. В определен смисъл, ние трябва да бъдем взети от обикновения живот на земята и да бъдем занесени в духовна орбита, както Хъбъл, преди да можем да виждаме. Когато ходим по този път, не това, което виждаме в тази пустиня, а това, което се случва в нас, е, което се умножава. Нашите сърца се разширяват, понеже виждаме повече всеки ден с очите на нашите сърца“.

„И така, защо ние можахме изведнъж да видим, а останалите на кораба не могат?“ попита друг.

„Вие започнахте да поставяте сърцето си на горните неща вместо на нещата на тази земя. Това е, което започва да отваря очите на сърцето ви, духовните ви очи“.

„Това ли е, което означава, че ‘Мнозина са призовани, а малцина са избрани?’“ подхвърли Уилям.

„Да. Всички са призвани, но не много отговарят на призива. Не много продължават, за да направят призоваването си и избирането си сигурни“.

„Аз съм преживял дори повече изобилие, отколкото, когато бях на кораба, и никога няма да разменя някое от моите преживявания в света за това, което вече съм получил по този път“, добави Уилям. Аз отново съм жив. Всъщност, аз съм толкова жив сега, че се чудя дали някога преди наистина съм бил жив. Просто съм съществувал преди. Сега тези хора с нас са станали като звездите, на които фокусираха Хъбъл. Съжалявам, но преди едва ли бих обърнал внимание на някой от тях, но сега виждам повече в тях отколкото някога преди съм виждал в хората. Това е като това, което се е виждало през Хъбъл – всеки един е бил звезда, която сега виждам, че е цяла галактика“.

„Очите на сърцето ти са отворени, Уилям. Дори най-малкият от тези може да води милиони към царството. Другите тук могат да не водят хора, но да дадат видение за едно цяло поле от знание, като науката, да отворят очите на всички, които виждат през такива неща като биологията или физиката, към Този, който ги е създал. Ще има такива, които са на този път сега, или скоро ще бъдат, които ще дадат отделни послания с такава сила, че нации ще бъдат трансформирани.

„Това се е случвало в различни етапи от историята, но в малък размер.  Това са били всичките семена, и сега ние идваме до жътвата. Имало е един евангелизатор в първите американски колонии на име ‘Джони Апълсийд’. Той имал навика да казва, че можете да преброите семената в една ябълка, но не можете да преброите ябълките в едно семе. Вярата е като това семе.

„Ето го смисъла. Реалността е, че вселената винаги е била толкова голяма колкото сега започваме да я виждаме, но не сме можели да я видим. Нашата реалност беше, някога, толкова малка, че си мислехме, че слънцето и звездите, всички се въртят около земята. Сега знаем, че е различно. Точно както очите ни са отворени за истинското простиране на естествения свят, ние също сме отворени за простирането на духовната област. Тя винаги е била там, но малцина са я виждали, и малцина са живяли в тази реалност“.

„Защо църквите не водят своите хора тук? Църквите също имат нужда да им се проповядват трансформиращи послания. Истина е, че не съм виждал много, но съм посещавал няколко. В никоя от тях не открих такава реалност като тази, която намерих тук. Как могат да продължават да растат, докато са толкова плитки?“ попита друг.

„Аз съм чел и слушал някои от най-великите проповедници от само преди няколко десетилетия. Днес не можете да чуете превъзходните послания, които те някога са проповядвали. Като цяло ние изглежда ставаме все по-плитки и по-плитки“, коментира друг.

„Това може да е истина, но само няколко месеца преди да започнете да се събирате като обществото на Бонхофър. Когато в началото започнахте да се събирате, вие правехте първите си стъпки към планината и дори не го знаехте. Из цялото тяло на Христос точно сега има много рампи, които хората започват да откриват, които ще ги доведат тука, както и вие бяхте доведени тука. Вие може да сте преди тях във времето, но това е за да можете да станете слуги, които да могат да им помагат.

„Въпреки че може и да не си ги открил още за краткото време, от което си в тялото на Христос, има велики църкви, които са истински портали за царството, подготвящи своите хора за този път. Те скоро ще го открият, и те ще бъдат част от последната битка.

„Но ти си прав, че повечето от църковния свят е изграден по-скоро около съвременните рекламни техники, отколкото около същността и силата на царството. Почти всички хора сега, включително християните, са приучени да откликват повече на напомпването отколкото на истината. Можете да изградите най-големите църкви и най-големите служения с добър маркетинг, но Господ в тях ли е? Можете ли да Го откриете там?“

„Господ ще благослови много неща, в които няма да обитава. Той дори ще посещава места, в които няма да обитава. Но къде е това място, къде са хората, с които Той ще обитава?“

„Интересно е, че го казваш по този начин“, отговори Уилям. „Това ме е обърквало много на службите, които имахме на кораба. Рядко съм се чувствал привлечен към Бог и рядко съм усещал Бог в онези събрания. Понякога съм Го усещал, но това е било рядко.

„Продължавах да ги посещавам с надеждата, че ще Го усетя отново, но през повечето време усещах само, че хората се вълнуват от принципи. Дори когато посланията бяха страхотни, аз рядко се чувствах привлечен към Бог на тези събрания. Чувствах се повече принуден да уча принципи. Знам, че принципите могат да бъдат важни, но това задоволи само малка част от моите нужди.

„Вече бях обмислил да напусна кораба, когато срещнах тази малка група в Общността на Бонхофър. Въпреки че нямах къде другаде да отида, аз не можех повече да понасям да прахосвам  времето си там, докато не  срещнах тези търсачи. Скоро научих, че огънят в тях беше всъщност запален от знанието за този път и решението да го намерят и да ходят по него. Сега сме тук. Те направиха това, което казаха, че ще направят, и вече е много по-добре, отколкото някога съм очаквал“.

„Това, което е в сърцето ти, това, което търсиш, е това, за което човека беше създаден – общение със Самия Бог. Ние сме създадени да бъдем Негово обиталище. Никога няма да бъдем в мир или задоволени докато не живеем в Него и Той в нас.

„Христос беше роден в обор. Той все още се ражда в обори – едни от най-непретенциозните, непривлекателни места. Точно както беше при Неговото раждане във Витлеем, все още се нуждаеш от откровение, за да Го откриеш. Уверявам те, че има много малки, скрити и обикновено много непретенциозни места, където можеш да Го намериш, където Той обитава. Там е, където повечето от посланиците на сила, които ще водят Неговите хора към Него, се приготвят.

„Разбирането на това е решаващо, но ние също трябва да помним, че Господ също е обитавал в едни от най-дръзките храмове строени някога, където всичко е било покрито с чисто злато. Той е достатъчно голям и достатъчно разнообразен, за да бъде и на двете места. Можем ли да имаме достатъчно виждане, за да Го видим и на двете места?

„Ти се опитваш да ни накараш да Го виждаме на всички места“, коментира Уилям.

„Това е точно това, което трябва да правим. Ние не можем просто да виждаме хората или институциите където са, а където са призовани да бъдат. След това трябва да им помогнем да стигнат тука. За да виждаме Господа, понякога трябва да имаме виждането, което Симеон и Анна имаха, способни да видят в едно обикновено бебе спасението на света. Ние често Го пропускаме, понеже Го търсим какъвто Го очакваме да бъде, вместо какъвто е.

„Ето защо двамата по пътя за Емаус не можаха да Го разпознаят, когато Той се приближи към тях. Казва се: ‘Той им се яви в различен образ’. Мисля, че главната причина да Го пропускаме често когато Той се опитва да се приближи към нас е понеже Го очакваме в познат образ, но Той идва в различен образ, за да ни помогне да бъдем свободни от нашите предразсъдъци и съмнения.

„Съжалявам, ако съм реагирал малко силно, Джен, но не можем да започнем да виждаме пътя, по който сме сега като единственото ‘истинско християнство’. Хората по пътя за Емаус щяха да разпознаят Исус, ако Го познаваха по Духа вместо просто по външния изглед. Едно от главните неща, които трябва да научим в тази пустиня е да виждаме по-напред, по-надълбоко и по-нашироко отколкото сме виждали преди, или ще продължаваме да пропускаме Господа и великите възможности, които Той дава на това поколение“.

„Не, това е полезно“, отговори Джен. „Без съмнение аз бях започнала да се спускам по погрешния път с мисленето си. Този път е толкова драстичен контраст на целият ми предишен опит, че вече се бях възгордяла“.

„Джен, ти си, според Притчи, мъдър човек. Стой така податлива към корекция, и ще стоиш на пътя. Не можем да започнем да мислим за себе си като по-добри от някой друг, иначе ще паднем. Ако ни е била дадена повече благодат, това си е повече благодат. Той дава Своята благодат на смирените, а се противи на гордите. Бързо можем да излезем от Божията благодат и да отидем към Божията съпротива, ако тръгнем по този път“.

Мина дълго време преди някой да каже нещо друго. Не исках да говоря твърде много и се чудех дали вече го бях направил. Беше толкова освежаващо да съм с толкова много интересни и духовно гладни хора. Уилям накрая проговори и ми потвърди, че се опитвах да кажа твърде много:

„Днес може да не беше толкова вълнуващо колкото някои дни, такива като този, в който бяхме нападнати от лъва, но беше като да се опитваме да пием от пожарен кран. Аз се опитвах да си водя бележки за това, което научавах, но не можех да пиша достатъчно бързо“, оплака се той, но с усмивка.

„Извинявам се, че се опитах да ви вкарам в толкова много, но обвинявам вас за всичко това“, отговорих аз. „Вие сте толкова интересни и толкова заинтересовани“.

„Бихме искали да чуем още“, проговори Мери.

„Бих искал да добавя още една мисъл за това, което дискутираме“, продължих аз. „Църквата се е отклонила от курса си през по-голямата част от църковната епоха. Това е започнало когато Божиите хора са започнали да се покланят на храма на Господа повече отколкото на Господа на храма. Някои са започнали да се покланят на отделни истини повече отколкото на Самата Истина. Всичко това е довело до голямо корабокрушение, от което все още се съвземаме. Без значение от каква църква сме част, ние ще претърпим корабокрушение, ако започнем да оценяваме нашата група, нашата църква, като по-важна от другите, които са различни от нас.

„Джен, спомни си нашата кратка дискусия за това как повечето новинарски истории не са нормалния живот, а по-скоро изключението? Вие сега живеете в изключението. Вие правите новините всеки ден в небето. Това е пътят към висшето призвание на Бог в Христос. Въпреки това, ние не можем да мислим за себе си като по-добри или по-важни от другите, а като слуги на онези, които може да са нямали нашето преживяване. Ако не направим това, ние също ще се спънем и ще се отклоним от курса си. Ние се подготвяме да се върнем и да вземем много други и да ги доведем на този път. Няма да можем да направим това, ако те усещат арогантност в нас.

„Най-добрият начин, по който можем да помогнем на онези, които са уловени в нещо по-малко от това, което ние сега преживяваме, е да стигнем до планината и да помогнем да се построи магистралата, по която другите да могат да пътуват. Когато се върнете при тях вие ще се върнете с авторитет. Ще представяте една по-висша реалност, друга област. Мнозина ще видят това и ще дойдат.

„Вие сте само началото на голяма жътва, най-голямата, която някога е имало. Обаче, най-бързият начин да се отклоним от магистралата, която е построена, за да се приготви пътя за Господа е да се възгордеем заради благодатта, която ни е дадена“.

 

Глава девета <> Глава единадесета

Съдържание