Преглед на традиционното и пророческото поклонение

Традиционно поклонение 

„Поклонение на предпочитанието“

Пророческо поклонение 

„Поклонение на присъствието“

Традиционното поклонение е свързано с това, което ние правим. Ние пеем или се молим или четем литургия. Няма очакване Бог да прави нещо.

Пророческото поклонение е свързано с това, което Бог прави. Поклонението е нашият сърдечен отклик на Неговото присъствие, изразен чрез много различни средства — пеене, танци, молитва и т.н.

Поклонението е по-скоро „моето“ преживяване. Какво се случва около мен в събранието не е толкова важно. Очаквам поклонението да ми хареса на мен.

Пророческото поклонение е едновременно индивидуално и корпоративно пътешествие в сърцето на Бог. Всички играем роля в „чуването и споделянето“. Поклонението трябва да угажда на Бог и да отразява сърцето Му. Нашата цел е да служим първо на Него и по този начин ние автоматично ще бъдем благословени.

В традиционното поклонение или водачът на поклонението, или пасторът контролират накъде отива поклонението и какво се случва по време на него.

В пророческото поклонение водачът на поклонението и пасторът са помагачи. Святият Дух е водачът на поклонението.

Деноминацията или пасторът определят как ще се покланяме и каква форма ще приеме поклонението.

Писанието е нашата основа за формата и структурата на поклонението.

Има определени срокове и ограничения, поставени на поклонението в службата.

Няма конкретни времеви ограничения, поклонението продължава, докато Святият Дух не свърши. Поклонението може да дойде на всяко място по време на службата.

Поклонението се счита за по-малко важно от проповядването. Смята се, че проповедта е това, което ще докосне живота на хората.

Поклонението и проповядването имат еднаква стойност. Бог може да докосне хората чрез едното или и чрез двете.

Нашите култури — църква, личност, връстници и т.н. определят формата и съдържанието на нашето поклонение.

Културата на Небесното Царство определя как да се покланяме — неговата форма, съдържание. Царят определя тази култура.

Хвалението и поклонението се определят от скоростта на песните, които пеем. Хвалението = бързо или щастливо, Поклонението = бавно и замислящо, размишляващо.

Хвалението и поклонението са израз на благодарност за това Кой е Бог, какво е направил и какво ще направи.

Основният акцент е върху самата музика. Колко добре е преминало поклонението, се преценява по това колко добре се е представил тима за поклонение. Успехът в поклонението се измерва с върховите постижения на тима в техния занаят.

Музиката е само средство, чрез което изразяваме своето поклонение. Въпреки, че умението е важно, то е важно само поради способността на музикантите да интерпретират това, което Бог прави. Успехът се измерва с „Дали Бог е направил това, което е искал?“

Или има малка или никаква промяна в музикалните стилове и съдържание през годините, или отиваме в другата крайност и пеем само най-новите хитове, продиктувани от „експертите“ на поклонението и звукозаписните компании.

Музиката и песните, които пеем, се разглеждат като подсилване на нещата, които Господ разкрива и сезона, в който е Църквата, поради което те непрекъснато се променят. Старите песни се ценят колкото новите.

На онези, които са на платформата (пастори, певци, музиканти и т.н.), се гледа като „тим за поклонение“.

Цялото събрание е „тимът за поклонение“. Работата на хората на платформата е да улеснят възможно най-много поклонението. Те улесняват това, което Бог иска да направи.

Събранието пее песните, но от тях се изискват малко други неща. От тях не се изисква да узреят в способността си да усещат и да реагират на това, което Бог прави.

Цялото събрание е отговорно да чуе и да откликне на това, което Бог иска да направи в службата. Очаква се те постоянно да растат в способността си както да чуват, така и да откликват.